Том Кланси: Мечката и драконът

Всъщност големият въпрос в момента бе: „Какво по дяволите ще правим сега?“ Райън нямаше ни най-малка представа какъв бе отговорът. В този момент един от телефоните иззвъня, за да му помогне.

— Тук е президентът Райън.

— Сър, тук генерал Дан Лигджит от Ударното командване в Омаха. Г-н президент, чух, че току-що сме отървали един доста голям куршум.

— Да, можете да го наречете и така, генерале.

— Сър, имате ли заповеди за нас?

— Какви например?

— Ами, сър, една от възможностите е ответен удар и…

— О, искате да кажете, че понеже те са пропуснали шанса да ни гръмнат с ядрена бомба, ние трябва да се възползваме от случая и да им го върнем тъпкано със същите средства?

— Сър, работата ми е да представям различните варианти, не да ги защитавам — каза Лигджит на своя върховен главнокомандващ.

— Генерале, знаете ли къде се намирах по време на нападението?

— Да, сър. Смела постъпка, г-н президент.

— Ами сега се опитвам да свикна с мисълта, че все още съм жив и нямам никаква представа какво би трябвало да направя за общата картина, каквато, по дяволите, и да е тя. След около час-два сигурно ще измислим нещо, но засега изобщо не знам какво ще бъде то. И знаете ли, съвсем не съм сигурен, че искам да знам. Така че, генерале, за момента няма да правим нищо. Разбрахме ли се по този въпрос?

— Да, г-н президент. Ударното командване няма да предприема абсолютно нищо.

— Ще ви се обадя отново.

— Джак — каза един познат глас откъм вратата.

— Арни, мразя да пия сам… освен ако няма никой наоколо. Какво ще кажеш двамата да пресушим някоя бутилка? Кажи на сервитьора да донесе една бутилка „Мидълтън“… и, знаеш ли, кажи му да донесе чаша и за себе си.

— Вярно ли е, че си бил на онзи кораб във военноморската корабостроителница?

— Ъ-хъ — кимна Райън.

— Защо?

— Не можах да избягам, Арни. Не можах да избягам на сигурно място и да оставя два милиона души да се изпържат. Наречи го смелост. Наречи го глупост. Просто не можех да се измъкна по този начин.

Ван Дам излезе в коридора и заръча питиетата на някого, когото Джак не можеше да види, след което се върна в залата.

— Точно сядах да вечерям у нас в Джорджтаун, когато Си Ен Ен прекъсна емисията си, за да съобщи новината. Реших, че и аз мога да дойда тук — може би не съм повярвал.

— Беше доста трудно. Предполагам, че трябва да се запитам дали не допуснахме грешка, като изпратихме хората си за специални операции там. Защо хората омаловажават това, което правим тук?

— Джак, светът е пълен с хора, които се чувстват велики, като карат другите да изглеждат незначителни и колкото по-голяма е целта, толкова по-доволни са те. Освен това репортерите обичат да искат тяхното мнение, защото от критиките излизат добри материали, а в повечето случаи медиите предпочитат добрите материали пред истината. Просто такова е естеството на работата им.

— Не е честно, да знаеш — каза Райън. В този момент влезе главният сервитьор. Той носеше сребърен поднос, върху който бяха подредени бутилка ирландско уиски и няколко чаши с кубчета лед в тях. Президентът се обърна към него: — Чарли, сипи едно и на себе си.

— Г-н президент, аз не мога…

— Днес правилата се промениха, г-н Пембъртън. Ако се натряскаш така, че да не можеш да се прибереш сам, ще накарам някой от службата за охрана да те откара. Казвал ли съм ти някога колко свестен човек си ти, Чарли? Децата ми просто те обожават.

Чарлз Пембъртън, син и внук на сервитьори в Белия дом, наля три питиета, остави най-малкото за себе си и поднесе останалите две чаши с елегантните движения на неврохирург.

— Седни и се отпусни, Чарли. Искам да те питам нещо.

— Да, г-н президент?

— Къде беше през това време? Къде беше, когато тази водородна бомба летеше към Вашингтон?

— Не отидох в убежището под Източното крило, защото прецених, че е по-добре жените да се скрият там. Аз… ами, сър, взех асансьора до покрива и реших да погледам.

— Арни, тук седи един смел мъж — каза Джак и поздрави сервитьора, като вдигна чашата си.

— Къде бяхте вие, г-н президент? — попита Пембъртън, като грубо наруши протокола, воден от чисто любопитство.

— Аз бях на кораба, който свали проклетото нещо — гледах как момчетата си вършеха работата. Това ми напомня за този Грегъри, човека, когото Тони Бретано е накарал да преработи софтуера там. Трябва да го наглеждаме, Арни. Той е един от хората, които спасиха положението.

— Записах си, г-н президент — каза Ван Дам и отпи голяма глътка от чашата си. — Нещо друго.