Том Кланси - Мечката и драконът

— Грижи се него — каза му той.

— Да, сър. Успех.

Райън проследи с поглед семейството си, докато всички влязоха в машината и големият „Сикорски“ се издигна във въздуха още преди някой да успее да затегне колана си.

В този миг се появи още един хеликоптер на морската пехота. В пилотското кресло седеше полковник Дан Малой. Тази машина бе VH-60. Вратите й се отвориха и Райън бързо се насочи натам. До него вървеше Андреа Прайс О’Дей. Двамата седнаха и закопчаха коланите си, след което хеликоптерът отново се вдигна във въздуха.

— А останалите? — попита Райън.

— Има убежище под Западното крило за около… — неубедително заекна тя. После млъкна и сви рамене.

— Ох, мамка му, какво ще стане с останалите? — попита Райън.

— Сър, аз трябва да се погрижа за вас.

— Но… какво…

В този миг специален агент Прайс О’Дей получи пристъп на гадене. Райън видя това, издърпа една хартиена торбичка, на която бе отпечатан президентският символ, и й я подаде. В момента прелитаха над паметника на Джордж Вашингтон. От дясната им страна бе югозападен Вашингтон, в който живееха хората от работническата и средната класа. Те караха таксита или чистеха офиси, бяха десетки хиляди… виждаха се долу под него, разхождаха се в парка или седяха върху тревата, просто хора…

А там останаха някъде около стотина. Двадесетина от тях може би щяха се съберат в убежището под Западното крило… но какво ще стане с останалите, с онези, които оправяха леглото му, които сгъваха чорапите му и му лъскаха обувките, онези, които сервираха вечерята и се грижеха за децата. Какво щеше да стане с тях, запита се президентът. Тях кой ще ги отведе в безопасност?

Райън се обърна отново, за да види паметника на Вашингтон и мемориала на Линкълн. Той бе в една редица с тези мъже, намираше се в град, който носеше името на единия и бе спасен от другия по време на война… а сега бягаше от опасността… ето Капитолия, в който се помещаваше Конгресът. Сега там работеха, грижеха се за страната или поне се опитваха… а той бягаше… Вече бяха над източната част на града, където живееха предимно цветнокожи, работници, които полагаха най-вече физически труд и се надяваха да успеят да изпратят децата си в колеж, за да могат поне те да живеят малко по-добре от родителите си. Те вечеряха, гледаха телевизия, може би довечера щяха да отидат на кино или просто да си останат в къщи и да бъбрят със съседите…

Райън отново завъртя глава и видя двете сиви грамади във военноморската корабостроителница, едната позната, другата не, защото Тони Бретано бе…

Райън разкопча колана и се втурна напред, като пътем се блъсна в морския пехотинец на служебната седалка. Полковник Малой седеше в дясното кресло отпред и вършеше работата си, тоест управляваше машината. Райън го сграбчи за лявото рамо и летецът се обърна.

— Да, сър, какво има?

— Виждаш ли онзи крайцер там, долу?

— Да, сър.

— Кацни на него.

— Сър, аз…

— Кацни на него, това е заповед! — изкрещя му Райън.

— Слушам, — отвърна Малой като примерен морски пехотинец.

Блекхоукът обърна, прелетя над река Анакостия и забави хода си, докато пилотът прецени силата и посоката на вятъра. Той отново обърна поглед към президента. Райън само му посочи кораба с ръка.

Блекхоукът се приближи внимателно.

— Какво правите? — попита Андреа.

— Слизам тук. Ти отиваш в Нийкап.

— Не! — извика тя. — Оставам с вас!

— Не и този път. Роди си бебето. Ако не се видим повече, надявам се, че то ще стане като теб и Пат — Райън посегна да отвори вратата. Морският пехотинец го изпревари. — Андреа понечи да последва президента си.

— Задръж я на борда, пехотинец! — каза Райън на подофицера. — Тя тръгва с вас.

— Не! — изпищя Прайс О’Дей.

— Слушам, сър — отвърна сержантът и я обви с ръце.

Президентът Райън скочи върху гумираната настилка на площадката за кацане на вертолети на крайцера и се наведе, докато блекхоукът се вдигне отново. Въздушната струя едва не го събори. Той се изправи и се огледа.

— Какво, по дяволите… Исусе! Сър! — шокирано реагира младият старшина първи клас, когато го разпозна.

— Къде е капитанът?

— Капитанът е в Бойния информационен център, сър.

— Заведи ме!

— Старшината го пропусна пред себе си през една врата, после тръгнаха по някакъв коридор към предната част на кораба. След няколко завоя те се озоваха в някакво тъмно помещение, което, изглежда, бе разположено до някой от бордовете. Вътре беше доста хладно. Райън влезе директно, осъзнавайки, че е президент на Съединените щати и върховен главнокомандващ на армията и на флота, така че този кораб в известно отношение бе под негово командване. Той раздвижи мускулите на крайниците си и се огледа, за да се ориентира. После се обърна към моряка, който го бе довел дотук: