Том Кланси - Мечката и драконът

— Г-н президент, трябва да изведем оттук вас и семейството ви — обясни Андреа. — Хеликоптерите на морската пехота вече са на път.

— Какво става?

— Сър, командването на ПВО докладва за движеща се към нас балистична заплаха.

— Какво? Китай?

— Това е всичко, което знам. Да тръгваме, веднага — настоя Андреа.

— Джак — разтревожено каза Кети.

— Добре, Андреа — президентът се обърна. — Трябва да вървим, мила. Още сега.

— Но… какво става?

Той я вдигна на крака и я съпроводи до вратата. Коридорът бе изпълнен с агенти. Трентън Кели държеше Кайл Дениъл — лъвиците пазителки на бебето не се виждаха никъде и с тяхната задача се бе нагърбила охраната на другите деца. В един момент се оказа, че в асансьора няма достатъчно място. Семейство Райън тръгнаха първи. Повечето агенти слязоха до приземния етаж, тичайки надолу по широкото стълбище от бял мрамор.

— Чакайте! — извика друг агент и вдигна лявата си ръка. В дясната държеше пистолета си, това не бе нещо, което можеше да се види често. Те спряха, както им бе заповядано — дори президентът нямаше навика да спори с мъже, извадили оръжие.

Райън мислеше бързо.

— Андреа, къде отивам?

— Вие отивате в Нийкап. Вицепрезидентът Джексън ще се присъедини към вас. Семействата ви заминават с „Еър форс 1“.

Във военновъздушна база Андрюс, която се намираше в покрайнините на Вашингтон, пилотите от Първа вертолетна ескадрила на ВВС на САЩ тичаха към своите машини „Бел Хюи“. Всеки бе прикрепен към някой от ръководителите на страната и всеки знаеше къде се намира неговият „пътник“ в момента благодарение на постоянно актуализираната информация от службата за сигурност. Тяхната работа бе да съберат членовете на кабинета и да ги откарат от Вашингтон до предварително определени места, които бяха считани за сигурни. След по-малко от три минути вертолетите се вдигнаха във въздуха и се разпръснаха в различни посоки.

— Джак, какво означава това?

Съпругата му не се плашеше лесно, но сега това се бе случило.

— Скъпа, докладваха ни, че към Америка лети балистична ракета, а най-сигурното място в подобна ситуация е във въздуха. Затова ти и децата ще бъдете откарани до „Еър форс 1“. Аз и Роби отиваме в Нийкап.

— Какво означава това? — настоя първата дама.

— Лошо е, но засега не знам нищо повече.

На остров Шемия от Алеутския архипелаг огромният радар „Кобра Дейн“ сканираше небето в северна и в западна посока. Той често засичаше различни сателити, които по принцип летяха по-ниско от бойните глави на междуконтиненталните балистични ракети, но компютърът анализираше траекториите на всяко тяло, попаднало в обхвата на системата, и определи точно какво представлява въпросният обект — той се движеше твърде високо за изкуствен спътник на ниска орбита и прекалено бавно за ракета носител.

— Каква е траекторията? — обърна се един майор към сержанта пред терминала.

— Компютърът казва, че се насочва към източния бряг на Съединените щати. След няколко минути ще знаем повече… засега е някъде между Бъфало и Атланта.

Тази информация автоматично бе предадена в командването на ПВО и в Пентагона.

Цялата военна машина на Съединените щати премина на най-висока предавка, като всеки елемент от нея стори това, когато информацията достигна до него. Част от този процес бе и крайцерът „Гетисбърг“, който бе привързан на кея във вашингтонската военноморска корабостроителница.

Капитан Блънди бе в каютата си за работа по време на престой в пристанище, когато звънна телефонът.

— Говори капитанът… подайте сигнал за бойна тревога, г-н Гибсън.

Из целия кораб зазвучаха електрическите сирени, а след тях и високоговорителите:

— Бойна тревога! Бойна тревога! — Всички по бойните си постове.

Грегъри бе в Бойния информационен център и провеждаше поредната симулация. Той погледна първи главен старшина Лийк.

— Какво означава това?

Лийк поклати глава.

— Сър, това означава, че този път не е симулация. Добре, момчета, да започваме включването на системата! — заповяда той на матросите.

Президентският хеликоптер кацна на Южната морава. Един агент от службата за охрана, който стоеше на вратата, надвика шума на двигателя:

— Хайде!

Кети се обърна:

— Джак, идваш ли с нас?

— Не, Кет, трябва да отида в Нийкап. Хайде, тръгвай. Ще се видим довечера, нали? — той я целуна бързо, прегърна децата, с изключение на Кайл, когото президентът взе от Кели, за да го подържи няколко секунди в ръцете си. После върна бебето на агента.