Том Кланси - Мечката и драконът

— Какво има? — попита той.

— Тук е генерал-майор Сюн Циннян от ракетната база в Сюанхуа. В момента ни нападат. На повърхността над главите ни има някакъв отряд бойци, които се опитват да унищожат ракетите ни. Искам инструкции за действие!

— Избийте ги! — това бе първата идея, която хрумна на Лю.

— Охранителният батальон е унищожен, не отговарят на повикванията. Другарю министър, какво да правя?

— Ракетите ти заредени ли са? Готови ли са за изстрелване?

— Да!

Лю се огледа наоколо, но в спалнята му нямаше никой, който да го посъветва как да постъпи. В момента губеше контрол над най-ценните военни средства на своята страна. Той не издаде заповедта автоматично. Всъщност първо помисли, но в крайна сметка нямаше никакво значение колко обмислено бе решението му.

— Изстреляй ракетите! — каза той на генерала в далечната база.

— Повторете заповедта — чу в отговор министърът.

— Изстреляй ракетите! — изрева той. — Изстреляй ракетите! Веднага!

— Изпълнявам заповедта ви — отвърна генералът.

— Мамка му — каза сержант Конъли. — Каква е тази шибана врата!

Първото блокче ескплозив бе успяло да направи само едно петно върху боята. Този път той обви с по няколко парчета горната и долната панта, след което се отдръпна.

— Това ще свърши работа — обеща той, докато изтегляше кабелите зад бетонната стена.

Последвалият взрив потвърди думите му. Когато погледнаха, вратата вече я нямаше. Явно бе запратена навътре, сигурно е влетяла в силоза като прилеп…

— Мамицата му! — изрева Конъли и се обърна. — Бягай! Бягай!

Прайс и Патерсън не се нуждаеха от убеждаване. Бягаха, за да спасят живота си. Конъли ги настигна, като бягайки вдигаше качулката на химическия комбинезон. Спряха едва щом се отдалечиха на стотина метра от силоза.

— Шибаната ракета е заредена. Вратата проби горния резервоар. Сега ще избухне!

— Мамка му! Група, тук Прайс, ракетите са заредени, повтарям, ракетите са заредени. Разкарайте се веднага от силоза!

Доказателството за правилността на наблюдението на Конъли дойде от силоз номер 8, който се намираше на юг от Прайс. Бетонната структура, която лежеше върху съоръжението, полетя във въздуха и изпод нея, като от кратер на вулкан, започнаха да излизат пламъци и дим. Секунди по-късно същото се случи и със силоз номер 1, техният. От отвора на избитата врата във всички посоки полетяха огнени кълба.

Инфрачервените характеристики не можеха да останат незабелязани. Над екватора един от спътниците забеляза топлинния взрив и предаде информацията в Сънивейл, Калифорния. Оттам тя бе прехвърлена в командването на ПВО на САЩ за Северна Америка, чието седалище бе разположено под земята в Шайен Маунтин, Колорадо.

— Пуск! Вероятен пуск в Сюанхуа!

— Какво? — попита главнокомандващият на ПВО за Северна Америка.

— Имаме взрив, голям, два големи взрива в Сюанхуа — отговори му младата жена пред терминала, която носеше отличителните знаци на капитан. — Мамка му, ето още един.

— Добре, капитане, успокой се — каза й армейският генерал. — Група за специални операции атакува базата в момента. Успокой се, момиче.

В контролния бункер мъжете въртяха ключовете. Генералът, командващ базата, никога не бе мислил, че това може да се случи. Е, съществуваше такава вероятност, нали в това се бе обучавал през цялата си кариера, но не, не това. Не. В никакъв случай.

Някой обаче се опитваше да унищожи базата и хората му, а той бе получил заповед и сега, като робот, какъвто бе обучен да бъде, генерал Сюн издаде необходимите разпореждания и завъртя главния ключ.

Хората от Спецназ се справяха добре. Четири силоза вече бяха извадени от строя. Една от руските групи успя да разбие вратата още при първия си опит. Този екип, воден лично от генерал Кирилин, изпрати вътре техническия си гений, който откри насочващия модул и го раздроби с изстрели от личното си оръжие. Поне една седмица щеше да бъде необходима, за да се ремонтира тази ракета, но за да бъде сигурен, че подобно нещо няма да се случи, руският боец закрепи експлозивен заряд за корпуса от неръждаема стомана и нагласи часовниковия механизъм на петнадесет минути.

— Готово! — извика той.

— Вън! — заповяда Кирилин. Генерал-лейтенантът, който сега се чувстваше като кадет от школата за парашутисти, събра хората си и ги поведе на бегом към пункта за изтегляне, откъдето трябваше да ги вземат хеликоптерите. Той се огледа наоколо и остана изненадан от пламъците на север…