Том Кланси - Червеният заек

— Да, съдия, но ние ще ги надвием.

„Не беше никак зле да станеш свидетел на подобна самоувереност, особено от страна на тип като Боб Ритър“, помисли си Мур.

— Още ли мислиш за ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА, Робърт?

— Съпоставям някои идеи. Дай ми няколко седмици.

— Няма проблеми.

Беше точно един часа след полунощ във Вашингтон, когато Райън се събуди в Италия. Душът го освежи, а бръсненето придаде гладкост на лицето му. Към седем и трийсет слезе долу да закуси. Госпожа Шарп правеше италианско кафе, което имаше много странен вкус, сякаш някой беше изхвърлил пепелник с угарки в кафеварката. Джак го отдаде на различните национални вкусове. Яйцата и (английският) бекон бяха прилични, както и препечените филийки с масло. Някой явно бе решил, че преди мисия мъжете трябваше да се натъпчат яко.

— Готови ли са всички? — попита Шарп, влизайки в столовата.

— Предполагам. Ами останалите?

— Имаме среща пред базиликата след трийсет и пет минути. — А оттук до площада пътят бе пет минути с кола. — Ето ти един приятел за из път.

Шарп му подаде револвера.

Джак го взе и провери пълнителя. За радост беше празен.

— Може да ти дотрябват и тия неща — добави англичанинът и му подаде два заредени пълнителя.

Без съмнение патроните съдържаха железни куршуми, които влизаха точно в целта и оставяха дупка от девет милиметра, а след това излизаха. Европейците смятаха, че с такива патрони може да повалят и слон. Да, сигурно — каза си Джак и му се прииска „Колт“ М1911А1, който беше по-подходящ да повалиш човек на земята и да го оставиш там, докато пристигне линейката с медицинския екип за бърза помощ. Той обаче не стреляше добре с голям „Колт“, макар да бе тренирал. Райън стреляше най-добре с автомат, но това го можеше всеки. Шарп не бе осигурил кобури. Налагаше се да втъкне браунинга в колана на панталона си и да държи сакото си закопчано през всичкото време, за да го прикрива. Най-лошото при носенето на пистолет бе това, че тежеше, а без кобур трябваше да се държи в колана и да се внимава да не падне или да не се изхлузи през панталона. Не биваше да се допуска. При сядане подпираше корема и причиняваше болка, но днес това едва ли щеше да се случи. Резервният пълнител се намери в джоба на сакото му. Той дръпна назад плъзгача, пъхна другия пълнител в пистолета и зареди. Оръжието сега бе готово за стрелба. Помисли малко и внимателно пусна ударника. Предпазната мярка може и да беше достатъчна, но Райън беше обучен да не се доверява на никакви предпазни мерки. Ако се наложеше да стреля, трябваше да се сети да спусне ударника, нещо, което бе забравил да направи в случая с Шон Милър. Този път, ако нещата се развиеха неблагоприятно и се стигнеше до най-лошото, нямаше да забрави.

— Време ли е за буги-буги? — попита Джак.

— Исках да те питам и предишния път, когато се изрази по тоя начин, дали това означава „време ли е да тръгваме“? — попита на свой ред главният британски агент в Рим.

— Да, това е американизъм. „Буги“ е вид танц, доколкото знам.

— Ето я и твоята радиостанция — посочи Шарп. — Закопчава се на колана. Копчето за включване и изключване — той демонстрира, — слушалката се закачва под яката, а микрофонът — на ревера. Хитър прибор, а?

— Добре — каза Райън, приготви си нещата, но радиостанцията остави отгоре. Резервните батерии се намираха в левия джоб на сакото му. Едва ли щеше да опре до тях, но беше по-добре да са му подръка, ако му дотрябваха. Протегна се и изпробва включването и изключването на радиостанцията. — Какъв е обхватът?

— Три мили — пет километра. По-голям от този, който ни е необходим. Готов ли си?

— Да.

Джак се изправи, пъхна пистолета отляво в колана си и последва Шарп до автомобила.

Движението не беше натоварено тази сутрин. От досегашните си наблюдения бе стигнал до извода, че италианските шофьори съвсем не са вилнеещите ненормалници, за каквито ги представяха. А хората по улиците вървяха кротко към работните си места, било агенции за недвижими имоти или бутици за дрехи. Повечето туристи обикновено не си даваха сметка, че градът, който посещават, е просто един друг град, а не увеселителен парк, предназначен само за забавления.

А тази сутрин Рим определено не ставаше за подобна цел, каза си Райън хладнокръвно.

Шарп паркира бентлито на мястото, където очакваха да паркира и Строков. Имаше и други автомобили на хора, които работеха в околните магазини, или на ранобудни клиенти, които се надяваха да напазаруват преди неизбежния хаос в града им всяка сряда.