Том Кланси - Червеният заек

Пладне. Очертаваше се горещ ден. Какво ли беше да живееш на това място в римската епоха без климатик? Хората от онова време, разбира се, не са знаели каква е разликата и организмът им се е пригаждал към околната среда. Кети му бе обяснила веднъж, че това ставало по някакъв начин чрез гръбначния мозък. Щеше да се чувства по-удобно, ако свалеше сакото си, но с пищова в колана нямаше как. Наоколо бе пълно с улични търговци, които продаваха студени напитки и сладолед. „Като търговците в храма — помисли си Джак. — А може би не беше така.“ Свещениците не ги гонеха. „Виж ти, това бе доста подходящ начин за Лошите момчета да се промъкнат тук с оръжията си“ — сети се той изведнъж. Но вече бе късно да се безпокои за това. А нито един от тях не приличаше на лицето от снимката. Джак стискаше в лявата си длан малка фотография с образа на Строков и през няколко минути я поглеждаше. Копелето сигурно беше маскирано. Би бил пълен глупак да не го направи, а Строков не беше глупак. Не и в професията. Маскировката не прикриваше всичко. Дължината и цветът на косата да… Но не и ръстът. За подобна корекция се налагаше сериозна хирургическа намеса. Човек можеше да се дегизира да изглежда по-пълен, но не и по-слаб. А окосмяването по лицето? „Точно така, внимавай за мъж с брада или мустаци“ — каза си Райън и огледа района. Нищо. Нищо, което да прави впечатление.

Мина още половин час. Шумът сред тълпата се усилваше. Хората разговаряха на повече от десет езика. Забелязваше туристи и богомолци от най-различни кътчета на света. Руси глави от Скандинавия, чернокожи от Африка, азиатци. На някои им личеше, че са от Америка… Но дали имаше българи? Как ли изглеждаха българите? Католическата църква беше универсална и поради това приютяваше под крилата си хора с най-разнообразни физически белези. Имаше десетки възможности човек да се маскира.

— Спароу, тук е Райън. Нещо за отбелязване? — попита Джак с надежда.

— Нищо — отвърна гласът в слушалката. — Оглеждам тълпата около теб. Няма нищо за докладване.

— Прието — отвърна Джак.

— Ако е тук, трябва да е невидим, мамка му — каза Шарп, доближавайки се до Райън.

Бяха застанали на петнайсет метра от металните заграждения, донесени специално заради седмичната аудиенция на открито с папата. Изглеждаха доста тежки. „Трябваха поне двама, а вероятно и четирима мъже, за да ги качат на камиона?“ — помисли си Райън. Той усети, че понякога умът му блуждаеше и се отплесваше по такъв род мисли и си каза, че трябва да се предпазва от това. „Продължавай да наблюдаваш тълпата“ — наложи си Джак.

„Толкова много физиономии, дявол да го вземе — възпротиви се вътрешното му аз. — И нищо чудно точно когато мръсникът се появи, той да гледа в друга посока.“

— Том, какво ще кажеш да се промъкнем напред и да минем покрай загражденията?

— Добра идея — съгласи се веднага Шарп.

Не беше лесно да си проправят път през тълпата, но не беше и невъзможно. Райън си погледна часовника. Петнайсет минути. Хората сега напираха към бариерите в стремежа си да застанат по-близо. От Средновековието бе останала легендата, че само едно докосване до краля може да излекува болен или да донесе късмет. Явно поверието още бе живо и важеше с още по-пълна сила, ако въпросният човек е самият Понтифекс Максимус. Някои от присъстващите вероятно боледуваха от рак и чакаха чудодейно изцеление от Бога. Понякога наистина ставаха чудеса. Докторите отдаваха внезапните ремисии на биологични процеси, които не можеха да разгадаят. Но те действително бяха чудеса, особено за потърпевшите. Това бе едно от нещата, за които Райън нямаше обяснение.

Хората напираха все повече и повече и всички глави се обръщаха в посока на базиликата.

— Шарп/Райън, Спароу. Вероятност обектът да стои на двайсет крачки вляво от вас, на три реда навътре от заграждението. Със синьо сако — каза глас в слушалката на Джак.

Без да изчаква Шарп, той се насочи в указаната посока. Много трудно си проправяше път сред множеството, но все пак не беше катастрофа в нюйоркското метро и никой не го ругаеше. Райън се взря пред себе си… Да… точно там. Той обърна глава, погледна към Шарп и попипа носа си с два пръста.

— Райън е на път към обекта — каза той в микрофона на ревера си. — Насочвай ме, Джон.

— Напред десет крачки, Джак, точно вляво от жената в кафявата рокля. Нашият приятел е със светлокестенява коса. Гледа наляво.

„Бинго“ — зарадва се Джак. След две минути застана точно зад гърба на мръсника. „Здрасти, полковник Строков.“