Том Кланси - Червеният заек

Райън слезе от колата и последва Шарп към площада. Пътьом той включи с дясната си ръка радиостанцията, като внимаваше да не се види втъкнатият в колана му пистолет.

— Тук е Райън — прошепна той към ревера си. — Чува ли ме някой?

— Тук е Спароу, на колонадата съм — чу незабавен отговор.

— Кинг, заел съм позиция.

— Рей Стоун, на мястото съм.

— Тук Паркър — докладва от страничната улица Фил Паркър, който бе пристигнал от Лондон последен.

— Том Шарп е с Райън. Ще проверяваме радиовръзката на петнайсет минути. Докладвайте незабавно, ако забележите нещо, колкото и незначително да е. Изключвам — той се обърна към Райън: — Е, готово.

Щяха да минат часове, преди да се появи папата. Какво ли правеше сега? Знаеше се, че сутрин става много рано. Без съмнение първото нещо, с което започваше деня, бяха молитвите. Така правеха всички католически свещеници по света. Сутрешната молитва бе сигурно най-важната част от предобедните му занимания, нещо, което му напомняше кой е той — свещеник, дал обет да служи на Бога. Това бе факт, който не бе напускал нито за миг съзнанието му вече четирийсет години. И по време на нацистката окупация, и в периода на комунистическото потисничество той не бе спирал да служи на своето паство. Днес обаче неговото паство, собствената му енория, бяха приковали вниманието на света, същото важеше и за отговорността, която носеше за тях.

Джак си спомни за времето, когато служеше в морската пехота. Всяка неделя на хеликоптероносача, който се носеше по Атлантическия океан — тогава той не знаеше, че го чака катастрофата с хеликоптера, при която едвам не загина, — организираха църковни служби. Докато се отслужваха литургиите, издигаха на мачтата символа на вярата по-високо от националния флаг. По този начин американският флот показваше, че над предаността към отечеството има една по-висша преданост. И тя бе към Бога, чиято власт беше по-силна от властта на самите Съединени американски щати. Всички в страната му признаваха този факт. Джак го осъзна тук и в този миг, докато носеше оръжието си. Усети го като физическа тежест върху плещите си. Някакви хора искаха папата — Божият наместник на земята — да умре. Изведнъж той се почувства дълбоко обиден. И най-жестоките престъпници правеха почтително път на свещениците, пасторите и равините, тъй като можеше да се окаже, че някъде там, горе, наистина има Бог, и не беше препоръчително да навредиш на неговите проповедници. А Бог щеше да се разгневи още повече, ако убиеха неговия най-високопоставен представител на планетата Земя. Папата беше от хората, които вероятно никога през живота си не биха наранили което и да е човешко същество. Католическата църква не беше идеална институция, така както нищо, създадено от хора, не беше идеално. Тя обаче се крепеше на вярата във всемогъщия Бог и дейността й се уповаваше на любовта и благотворителността.

Тази доктрина обаче се възприемаше като заплаха от Съветския съюз. Какво по-добро доказателство за това беше обстоятелството, че Лошите момчета идваха от там? Райън бе дал клетва като морски пехотинец да се бие срещу враговете на страната си. Тук обаче и в този миг той си даде обет да се пребори с враговете на Бога. КГБ не признаваше по-висша власт от властта на партията, на която служеше, а това го правеше враг на цялото човечество, тъй като човечеството бе създадено по Божия образ и подобие. Не по Лениновия. Нито по Сталиновия. По Божия.

А и имаше на разположение пистолет, конструиран от Джон Моузес Браунинг, американец, вероятно мормон — Браунинг произхождаше от Юта, но Джак не знаеше каква вяра изповядва, — с който да се погрижи за това.

На Райън му се струваше, че времето върви бавно. Често поглеждаше часовника си, но и това не помагаше. Хората прииждаха непрекъснато. Не на големи групи, а по-скоро както запалянковците по бейзбол пристигаха на стадиона, поединично или на двойки, или на малки семейни групи. Множество деца и бебета, носени от майките си, някои придружавани от своите детегледачки, ученически групи. Всички идваха, за да зърнат Негово светейшество, комуто римляните бяха дали забележително подходящото име Понтифекс Максимус — строител на мостове, свързващи човека с нещо по-висше от него.

„Божият наместник на Земята“ — си повтаряше непрекъснато наум Райън. Да му се не видеше и това копеле Строков. Ако му паднеше, нямаше да се поколебае да ликвидира и самия Исус. Един нов Пилат Понтийски — дори самият той да не беше потисник, без съмнение представляваше потисниците, които искаха да се изплюят върху лицето на Бог. Не че можеше да му навреди, разбира се. Никой не е толкова голям, но беше истинско кощунство да се извършва покушение срещу божиите институции или срещу личния представител на Бога. Предполагаше се, че Господ наказва такива хора, когато намери за добре… и както намери за добре, използвайки собствени инструменти за това… не беше изключено да прибягва и до услугите на бивши морски пехотинци от Съединените американски щати…