Джон Гришам - Камерата

— Шейсетина. А на вас колко ви плащаме?

Този въпрос развесели стареца и той се усмихна за първи път.

— Четиристотин хиляди годишно, за да пилея адвокатско време и те да се потупват по раменете, да четат морал за правистите и за отговорността пред обществото. Четиристотин хиляди, представяте ли си?

Адам беше чувал слуховете.

— Но вие не се оплаквате, нали?

— Не. Аз съм най-щастливият адвокат в града, мистър Хол. Плащат ми куп пари, за да върша работата, която обичам. Така че не гледам часовника и не се тревожа за хонорари. Всеки адвокат мечтае за това. Ето защо все още се блъскам по шейсет часа седмично. А вече наближавам седемдесетте.

Според слуховете на младини Гудман не издържал на натоварването и без малко да се унищожи от пиене и наркотици. Лекували го една година, а жена му взела децата и го напуснала. После убедил съдружниците на компанията, че все още има хляб в него. Искал само кабинет, където животът не се върти около часовниковата стрелка.

— С каква работа се занимаваше при Емит Уайкоф? — попита Гудман.

— Проучване на материалите. В момента той се е заел със защитата на група предприемачи и това ми отнема почти цялото време. Миналата седмица оспорих предложение за решение в съда — рече гордо Адам. Новаците обикновено не ставаха от бюрата си през първите дванайсет месеца.

— Истинско предложение за решение ли? — попита почтително Гудман.

— Да, сър.

— В истинска съдебна зала?

— Да, сър.

— Пред истински съдия?

— Познахте.

— Кой спечели?

— Съдията отсъди в полза на обвинението, но шансовете бяха равни. Наистина го притиснах до стената. — Това накара Гудман да се усмихне, но играта бързо свърши. Той отново отвори папката.

— Уайкоф ви дава отлични препоръки, а това не е характерно за него.

— Той просто признава таланта — отвърна Адам с усмивка.

— Предполагам, че това е от голямо значение за вас, мистър Хол. Какво по-точно имате предвид?

Усмивката изчезна от лицето на Адам и той се изкашля. Изведнъж се притесни и кръстоса крака в обратната посока.

— Ами едно дело със смъртна присъда.

— Със смъртна присъда ли? — повтори Гудман.

— Да, сър.

— Защо?

— Защото съм против смъртното наказание.

— А нима всички ние не сме против него, мистър Хол? Аз съм написал томове за това. Занимавал съм се с двайсетина подобни проклети дела. Защо искате да се захванете с това дело?

— Чел съм вашите книги. Просто искам и аз да направя нещо.

Гудман отново затвори папката и се облегна назад. Два листа полетяха към пода.

— Твърде млад и зелен сте още.

— Може би ще ви изненадам.

— Вижте, мистър Хол, това не е същото, като да съветваш пияници в заведения за безплатна храна. Това е въпрос на живот и смърт. Огромно натоварване е, момчето ми. Не е много забавно.

Адам кимна в съгласие, но не каза нищо. Погледът му бе прикован в Гудман и той се мъчеше да не мига. Някъде иззвъня телефон, но те не му обърнаха внимание.

— Имате ли предвид някакво наше дело, или става дума за нов клиент на „Кравиц и Бейн“? — попита Гудман.

— Делото Кейхол — изрече бавно Адам.

Гудман поклати глава и подръпна крайчеца на папийонката си.

— Сам Кейхол току-що се отказа от нас. Пети областен съд миналата седмица реши, че той наистина има право да прекрати договора с нас.

— Прочетох го. Знам какво е решил съдът. Човекът има нужда от адвокат.

— Не, няма. Той ще умре след три месеца със или без адвокат. Честно казано, радвам се, че изчезва от живота ми.

— Човекът се нуждае от адвокат — повтори Адам.

— Той сам се защитава и го прави дяволски добре, ако трябва да съм съвсем честен. Пише на машина собствените си предложения и изявления и сам си прави проучванията. Дори научих, че дава съвети на някои от приятелчетата си, осъдени на смърт. Естествено, само на белите.

— Проучил съм цялото дело.

Е. Гарнър Гудман бавно въртеше в ръце очилата си, размишлявайки върху казаното от Адам.

— Но това е половин тон хартия. Защо го правите?

— Интересува ме случаят. Следя го от години и чета всичко, което се пише за този човек. Попитахте ме защо съм избрал „Кравиц и Бейн“. Ами истината е, че исках да работя по делото Кейхол, и мисля, че фирмата го е защитавала безвъзмездно в продължение на осем години, нали?

— Седем, но изглеждат като двайсет. Мистър Кейхол не е най-приятният човек за общуване.

— Но това е напълно разбираемо, след като е бил в единична килия десетина години.

— Не ми обяснявайте за живота в затвора, мистър Хол. Влизали ли сте някога в затвор?