Джон Гришам - Наследници

— Какво има? — попита Френч. — Някакъв проблем ли?

— Да, може да се каже.

— Какъв?

— Някой подпали къщата.

— Къщата на съдия Атли?

— Да.

— Кога?

— След полунощ. В събота сутринта.

Френч замълча и се замисли, а после каза:

— Е, не са братята Прийст, това поне ти го гарантирам.

Понеже Рей не отговори, Френч добави:

— Къде са парите?

— Не знам — промърмори Рей.

Осемкилометровият крос изобщо не облекчи напрежението. Макар че както винаги Рей поне успя да обмисли плановете си и да преподреди мислите си. Температурата беше над трийсет градуса и когато се върна в апартамента си, беше прогизнал от пот.

След като Хари Рекс вече знаеше всичко, можеше да му се обади с последните новини. Това беше някакво успокоение. Позвъни в кантората му в Клантън и научи, че мистър Вонър е в съда в Тюпълоу и ще закъснее. Обади се в къщата на Ели в Мемфис, но никой не си даде труд да вдигне телефона. Звънна на Оскар Мийв в Олкорн Вилидж, но както очакваше, никой не знаеше координатите на Форест.

Толкова за нормалния живот.

След като цяла сутрин бе водил преговори в коридорите на Окръжния съд на Лий, за да уреди кой да вземе хидроплана и кой — къщичката на езерото, и колко трябва да се плати наведнъж, Хари Рекс приключи с развода в един следобед. Той защитаваше съпруга, разгорещен каубой с трета поред жена, който си мислеше, че познава правото по-добре от адвоката си. Мисис Трети номер беше застаряваща кукличка на трийсетина години, която го беше хванала с най-добрата си приятелка. Типичната гадна история и когато Хари Рекс най-сетне се приближи до съдията и представи постигнатото с толкова усилия споразумение за подялба на имуществото, вече му беше дошло до гуша.

Съдията беше ветеран, развел хиляди двойки.

— Много съжалявам за Рубън Атли — каза тихо той, докато преглеждаше документите.

Хари Рекс само кимна. Беше уморен и жаден и вече си мислеше как ще изпие една студена бира, докато кара обратно към Клантън. Любимият му магазин за различни видове пиво беше точно на границата на окръг Тюпълоу.

— Работили сме заедно двайсет и две години — казваше междувременно съдията.

— Достоен човек — рече Хари Рекс.

— Вие ли уреждате съдебните формалности по наследството?

— Да, сър.

— Предайте много здраве на съдия Фар.

— Добре.

Документите бяха разписани, бракът милостиво прекратен, а воюващите съпрузи се завърнаха по неутралните си домове. Хари Рекс излезе от съда и беше на половината път до колата си, когато един непознат мъж го догони и го спря на тротоара. Представи се като Джейкъб Спейн, адвокат, един от стотиците такива в Тюпълоу. Бил в съдебната зала и чул съдията да споменава Рубън Атли.

— Той имаше син Форест, нали? — попита Спейн.

— Двама синове, Рей и Форест. — Хари Рекс си пое дъх и се приготви за кратък разговор.

— В гимназията играех футбол срещу Форест; всъщност той ми счупи ключицата с един от неговите удари.

— Звучи ми в негов стил.

— Играех за отбора на Ню Олбъни. Форест беше първа година, аз бях последна. Виждали ли сте го как играе?

— Да, много пъти.

— Спомняте ли си мача срещу нас, когато хвърли на двеста и седемдесет метра в първото полувреме? Пет или шест тъчдауна, струва ми се.

— Спомням си — отвърна Хари Рекс и започна да нервничи. Колко щеше да продължи това?

— Онази вечер играех защитник, а той хвърляше пасове във всички посоки. Хванах един точно преди края на полувремето и хукнах с топката, а той ме удари, докато бях на земята.

— Това беше един от любимите му номера. — Мотото на Форест беше „Удряй силно, удряй късно“, особено когато ставаше въпрос за онези защитници, които имаха нещастието да хванат някой от пасовете му.

— Мисля, че през следващата седмица го арестуваха — рече Спейн. — Колко жалко. Впрочем преди няколко седмици го видях тук, в Тюпълоу, със съдия Атли.

Хари Рекс спря да нервничи. Забрави за студената бира, поне за момента.

— Кога беше това? — попита той.

— Малко преди съдията да почине. Бяха странна картинка.

Направиха няколко крачки и седнаха на сянка под едно дърво.

— Слушам ви — каза Хари Рекс и разхлаби вратовръзката си. Смачканото му синьо сако вече беше свалено.

— Майката на жена ми се лекува от рак на гърдата в клиника „Тафт“. Един понеделник следобед я закарах там за химиотерапия.

— Съдия Атли ходеше в „Тафт“ — рече Хари Рекс. — Виждал съм сметките.

— Да, там го видях. Заведох я и трябваше да почакам, така че отидох в колата си да звънна на няколко телефона. Докато седях вътре, видях съдия Атли да слиза от черен линкълн, шофиран от мъж, когото не познавах. Паркираха през две коли от мен и излязоха. Тогава шофьорът ми се стори познат — висок, едър, дълга коса и наперена походка, която сякаш бях виждал и друг път. Изведнъж се сетих, че е Форест. Личеше си, че е той по начина, по който вървеше и движеше ръцете си. Носеше слънчеви очила и спусната ниско шапка. Влязоха вътре, а след няколко секунди Форест излезе.