Джон Гришам - Наследници

— Взех завещанието на баща ни и писмото, с което ни викаше на седми май, и разгледах подписите върху тях. Струва ми се, че са подправени.

— Браво на теб.

— Не знам кой ги е фалшифицирал, но мисля, че си ти.

— Съди ме тогава.

— Няма ли да отречеш?

— Какво значение има?

Рей повтори полугласно тези думи с отвращение, сякаш самото им изговаряне го ядосваше. Последва дълга пауза, а времето продължаваше да изтича.

— Аз получих писмото си в четвъртък. Беше изпратено от Клантън в понеделник, в същия ден, в който си го закарал в клиника „Тафт“ в Тюпълоу да си вземе морфина. Въпрос — как успя да го напечаташ на старата му пишеща машина?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

— Напротив, длъжен си. Ти замисли тази измама, Форест. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми кажеш как е станало. Ти победи. Баща ни е мъртъв. Къщата я няма. Ти взе парите. Никой не те преследва освен мен, а аз скоро ще си тръгна. Кажи ми какво стана.

— Той вече си имаше морфин.

— Добре, значи си го завел да си вземе нова опаковка или да му допълнят старата, все едно. Не е там въпросът.

— Но това е важно.

— Защо?

— Защото той се друсаше. — Непроницаемата фасада леко се напука, когато Форест свали ръце от масата и извърна поглед.

— Значи е страдал — каза Рей, като се опитваше да провокира някакви чувства.

— Да — отвърна Форест без сянка от емоции.

— А след като си му бил морфина, къщата е била на твое разположение.

— Нещо такова.

— Кога отиде за пръв път?

— Не ме бива много с датите. Открай време.

— Не ми се прави на глупак, Форест. Той умря в неделя.

— Аз отидох предишната събота.

— Значи осем дни, преди той да почине?

— Май да.

— И защо се върна?

Форест скръсти ръце на гърдите си и сведе очи.

— Старият ми се обади — започна той — и ме помоли да мина да го видя. Отидох на другия ден. Не можех да повярвам колко болен, безпомощен и самотен беше. — Пое си дълбоко дъх, а после вдигна очи към брат си. — Болеше го жестоко. Дори с болкоуспокояващите беше в ужасно състояние. Седнахме на верандата и поприказвахме за войната. Какво щяло да стане, ако Джаксън не бил убит при Чансълърсвил, предъвквахме все същите стари битки, които си водеше от години. Непрекъснато се въртеше и се бореше с болката. Понякога оставаше без дъх, толкова силна беше. Но просто искаше да говори. Никога не сме заравяли томахавката, нито сме се опитвали да се сдобряваме. Нямаше и нужда. Най-важното за него беше фактът, че съм там. Спях на дивана в кабинета и една нощ се събудих от виковете му. Той беше на пода в стаята си, свит на четири, и трепереше от болка. Върнах го в леглото, помогнах му за морфина и най-сетне го успокоих. Беше към три сутринта. Не можех да заспя. Тръгнах да обикалям из къщата.

— Тогава ли намери парите? — попита Рей.

— Какви пари?

— Парите, с които плащаш по седемстотин долара на ден.

— А, тези ли?

— Същите.

— Да, тогава ги намерих, точно там, където ги откри и ти. Двайсет и седем кутии. В първата имаше сто хиляди долара и аз направих набързо някои сметки. Нямах представа какво ставаше. Седях така часове наред и гледах кутиите, струпани най-невинно в шкафа. Помислих, че старият може да стане, да дойде и да ме хване как зяпам кутиите му, даже се надявах да се получи така. Тогава можеше да ми даде някакво обяснение. — Форест сложи ръце обратно на масата и изгледа Рей. — До сутринта обаче имах план. Реших да те оставя ти да се разправяш с парите. Ти си първородният, любимият син, баткото, златното момче, блестящият студент, професорът по право, изпълнителят на завещанието, на теб той имаше най-голямо доверие. Просто ще наблюдавам Рей, казах си аз, ще видя какво ще направи с парите, защото, както и да постъпи той, сигурно ще е правилно. Затова затворих шкафовете, избутах дивана и се опитах да се държа така, сякаш нищо не бях намирал. За малко да попитам стареца за тях, но реших, че ако искаше да знам, сам щеше да ми каже.

— Кога написа писмото?

— По-късно същия ден. Той се беше отнесъл в хамака под орехите в задния двор. Чувстваше се много по-добре, но по това време вече беше пристрастен към морфина. Не помнеше много от онази последна седмица.

— И в понеделник ти го заведе в Тюпълоу?

— Да. Преди беше ходил сам, но след като и без това бях при него, помоли ме да го закарам.

— И си се крил в дърветата пред клиниката, за да не те види никой.

— Браво, много добре. Какво друго знаеш?

— Нищо. Но имам още няколко въпроса. Ти ми се обади в нощта, когато получих писмото. Каза ми, че и при теб е пристигнало същото. Попита ме дали смятам да звънна на баща ни. Отвърнах ти, че нямам такова намерение. Какво щеше да стане, ако се бях обадил?