Джон Гришам - Партньори

Спря лостчето на милиметри от чертичката. Патрик стаи дъх. Стаята беше притихнала.

— Би ли искал да видиш какво ще стане тогава? — попита Гай.

— Не.

— Тогава… къде са парите?

— Не знам, кълна се.

Гай премести лостчето до чертичката, на десетина сантиметра от лицето му. Токовият удар беше мигновен и кошмарен — огнени вълни разкъсаха плътта му. Патрик се сгърчи и найлоновите въжета се изопнаха. Стисна очи и зъби, твърдо решен да не крещи, но се отказа след част от секундата и нададе пронизителен писък, който отекна из цялата къща.

Гай вдигна лостчето, изчака няколко секунди Патрик да отвори очи и да си поеме дъх и каза:

— Това беше първата степен, най-ниското напрежение.

Има още пет степени и ще ги използвам, ако се наложи.

Осем секунди при пета степен, и си труп. Уверявам те, че ако се наложи, ще те убия. Чуваш ли ме, Патрик?

Тялото му още пламтеше от гърдите до глезените. Дишаше тежко, сърцето му биеше бясно.

— Чуваш ли ме? — повтори Гай.

— Да.

— Положението ти всъщност е много просто. Казваш ми къде са парите и излизаш жив от тази стая. Дори можем да те върнем в Понта Поран и да те оставим да правиш каквото намериш за добре. Нямаме намерение да уведомяваме ФБР. — Гай замълча за по-драматично и пак улови никелираното лостче. — Ако обаче не ми кажеш къде са парите, няма да излезеш жив от тази стая. Разбираш ли, Патрик?

— Да.

— Добре. Къде са парите?

— Кълна се, че не знам. Ако знаех, щях да кажа.

Гай премести лостчето, без да каже дума, и токът обля Патрик като кипяща киселина.

— Не знам! — изпищя от болка и ужас той. — Кълна се! Не знам!

Гай вдигна лостчето и изчака няколко секунди, докато Патрик се съвземе. След това пак попита спокойно:

— Къде са парите?

— Кълна се, че не знам!

Още един крясък огласи къщата, излетя през отворените прозорци, понесе се през прохода между възвишенията и заглъхна в джунглата.

Апартаментът в Куритиба беше близо до летището. Ева каза на таксиметровия шофьор да я чака на улицата. Остави пътната си чанта в багажника, но взе със себе си дебелото дипломатическо куфарче.

Качи се с асансьора на деветия етаж. Коридорът там беше тих и тъмен. Наближаваше единайсет вечерта. Движеше се бавно, оглеждаше всичко. Отключи вратата на апартамента и бързо прекъсна алармената инсталация с другия ключ.

Данило не беше тук и въпреки че този факт не я изненада, изпита разочарование. На телефонния секретар нямаше записани съобщения. Никаква следа от него. Тревогата й се усили.

Не биваше да остава дълго тук, защото можеха да дойдат онези, които бяха заловили Данило. Макар да знаеше точно какво да прави, движенията й бяха принудени и бавни. Апартаментът беше само с три стаи и тя ги претърси набързо.

Документите, които й трябваха, се намираха в един заключен шкаф в дневната. Отвори трите тежки чекмеджета и подреди книжата в елегантното куфарче, което той държеше в съседния шкаф. Повечето от тях бяха финансови документи, макар и оскъдни за такова огромно състояние. Винаги се бе стремил да не оставя следи. Идваше тук веднъж месечно, за да скрие новополучените извлечения и да унищожи старите.

В момента Данило не биваше да знае къде са документите му.

Ева активира алармената система и излезе бързо. Никой в пренаселената сграда не я бе видял. Нае стая в малък хотел, недалеч от Музея за съвременно изкуство. Азиатските банки бяха отворени, в Цюрих наближаваше четири часът. Тя извади портативен факс и го включи на телефонния контакт в стаята си. Тясното легло скоро се покри с инструкции и нареждания за преводи.

Беше уморена, но и дума не можеше да става за сън. Данило бе казал, че ще дойдат да я търсят. Не можеше да се прибере у дома. Не мислеше за парите, а за него. Беше ли жив? Много ли страдаше? Какво им бе казал и на каква цена?

Тя избърса очите си и се зае да подреди документите. Нямаше време за сълзи.

Най-добрите резултати идват на третия ден, след епизодични изтезания. И най-издръжливите постепенно рухват. Болката влиза в сънищата и става все по-голяма, докато жертвата очаква следващия сеанс. На третия ден повечето се предаваха.

Гай не разполагаше с три дни. Неговият пленник не беше заловен по време на война; той беше американски гражданин, издирван от ФБР.

Към полунощ оставиха Патрик сам за няколко минути — за да страда и да мисли за следващата партида. Кожата му бе зачервена от тока и топлината. Тялото му бе плувнало в пот. Под лепенките на гърдите му, където електродите се бяха впили в плътта, се стичаше кръв. Дишаше тежко, облизваше сухите си устни. Найлоновите въжета на китките и глезените бяха протрили кожата.