Джон Гришам - Партньори

Патрик хвърли последен поглед към Гай и към лостчето, после затвори очи, събра сили и каза:

— Кълна се, че не знам за какво става дума.

— Патрик, Патрик…

— Престанете, стига толкова! Стига!

— Това е само третата степен, Патрик. Изминал си едва половината от пътя.

Гай премести лостчето надолу и видя как тялото пред него се огъна и изопна.

Патрик изпищя без никакви задръжки, толкова силно и ужасяващо, че Осмар и бразилците за миг се вкамениха на предната веранда. Разговорите им секнаха в тъмнината. Един от тях започна да се моли мълчаливо.

Надолу по черния път, на стотина метра от къщата, седеше въоръжен бразилец и наблюдаваше приближаващите коли. Не очакваха никого. Най-близкото селище беше на мили разстояние. Когато писъците се разнесоха отново, пазачът също започна да се моли.

Четвъртото или петото позвъняване на съседите по телефона извади мисис Стефано от равновесие и принуди Джак да каже на жена си истината. Тримата мъже в тъмни костюми, които висяха край паркираната точно пред къщата им кола, бяха агенти на ФБР. Обясни й защо са там. Разказа й по-голямата част от историята с Патрик, което беше сериозно нарушение на професионалната етика. Мисис Стефано не зададе нито един въпрос.

Не я интересуваше особено какво прави мъжът й на работното си място, но силно се притесняваше какво ще си помислят съседите. В края на краищата живееха във Фолз Чърч и хората непременно щяха да се разприказват.

Легна си в полунощ. Джак легна на канапето в дневната, като час по час ставаше да надникне през щорите и да види какво правят онези вън. Когато в три часа на вратата се позвъни, беше заспал.

Отвори по анцуг. Бяха четирима. Веднага позна единия от тях — Хамилтън Джейнс, заместник-директор на ФБР. Вторият човек в Бюрото по една случайност живееше четири преки по-надолу на същата улица и членуваше в същия голф клуб, макар че двамата не се познаваха лично.

Джак ги покани в просторната дневна. Седнаха. Мисис Стефано се появи по хавлия, видя пълната с мъже в тъмни костюми стая и бързо се скри.

От името на ФБР говореше Джейнс.

— Ланиган никога не е преставал да ни интересува — каза той. — Имаме сведения, че е задържан от вас. Можете ли да потвърдите или да отречете?

— Не. — Стефано беше като буца лед.

— Имам заповед за арестуването ви.

Ледът леко се пропука. Стефано хвърли поглед към един от другите агенти с каменни лица.

— По какви обвинения?

— Укриване на издирван от федералните власти престъпник. Намеса в работата ни. Каквото и да е. Има ли значение? Обвиненията не са важни. Искам да ви натикам зад решетките. По-късно ще изтърбуша фирмата ви и ще прибера клиентите ви. Затова ще ми трябват около двайсет и четири часа. За обвиненията ще мислим по-късно, в зависимост от това дали ще намерим Ланиган. Ясна ли е картинката?

— Да, струва ми се.

— Къде е Ланиган.

— В Бразилия.

— Искам го. Веднага.

Стефано премигна един-два пъти и нещата започнаха да се наместват. При дадените обстоятелства предаването на Ланиган не беше лош ход. Федералните щяха да го накарат да говори. Имаха си начини. Когато осъзнае перспективата да прекара остатъка от живота си в затвора, Патрик можеше да махне с ръка и да предаде парите. От всички страни натискът върху него щеше да е огромен.

По-късно щеше да разсъждава върху невероятния въпрос откъде изобщо са успели да научат за залавянето на Ланиган.

— Добре, ето предложението ми — каза Стефано. — Давате ми четирийсет и осем часа. Аз ви давам Ланиган, Вие късате заповедта за арест и зарязвате заплахите за разследване на фирмата ми.

— Съгласен съм.

Последва пауза колкото двете страни да се насладят на победата.

— Искам да знам откъде ще го прибера — попита Джейнс след това.

— Изпратете самолет в Асунсион.

— В Парагвай? Какво стана с Бразилия?

— В Бразилия той има приятели.

— Все едно. — Джейнс прошепна нещо на един от хората си и той излезе. — Здрав ли е? — попита след това.

— Да — отвърна Стефано.

— Надявам се. Ако по него има и една драскотина, ще ви разкажа играта.

— Трябва да се обадя по телефона.

Джейнс успя да се усмихне. Огледа стените и каза:

— Къщата си е ваша.

— Телефоните ми подслушват ли се?

— Не.

— Можете ли да се закълнете?

— Казах „не“.

— Извинете ме.

Стефано отиде в кухнята и влезе в малкия килер, където криеше клетъчния телефон. Отиде в задния двор и застана на мократа трева под лампата. Обади се на Гай.