Джон Гришам - Ударът

Докато тя забърква в кухнята страховитата си смес, аз сядам на обичайното място. Свечерява се и над градината падат дълги сенки. Броя чувалите. Осем на дължина, четири на ширина, осем на височина. Това прави 256 чувала. По петдесет килограма всеки, общо 12 800 килограма. Тор. Който трябва да бъде разпръснат. От мен.

Пием кафе (лично аз — на съвсем малки глътки) и мис Бърди разпитва за всичко, което ми се е случило днес. Лъжа я, че съм разговарял с разни адвокати по служебни въпроси, после съм учил за изпита. Утре пак. Зает съм, страшно зает с адвокатска работа. Нямам време да мъкна тонове тор.

Седим точно срещу белите чували, но и двамата се правим, че не ги забелязваме. Избягвам да я поглеждам в очите.

— Кога започваш работа като адвокат? — пита тя.

— Още не знам — казвам аз, след което обяснявам за стотен път, че през идните седмици трябва да уча жестоко, просто да се заровя в книгите и да се надявам, че ще прескоча изпита. Дотогава нямам право на адвокатска практика.

— Колко мило — подхвърля тя и се унася за миг. После трескаво завърта очи и кимва към чувалите. — Ама вече наистина е крайно време да почваме с тоя тор.

Не ми хрумва нищо, освен да промърморя:

— Множко ми се струва.

— О, не бой се. Аз ще ти помагам.

Това означава, че ще сочи с лопатата и през цялото време ще ми бъбри над главата.

— Да де, добре, може би утре. Вече е късно, а имах тежък ден.

Това я кара да се замисли за секунда.

— Надявах се да почнем днес следобед — казва тя. — Ще ти помагам.

— Ама аз още не съм вечерял.

— Ще ти направя сандвич — светкавично предлага тя.

За мис Бърди сандвичът представлява прозрачно резенче пушена пуйка между две тънки филийки диетичен бял хляб. Без грам горчица или майонеза. Да не говорим за салата или сирене. За най-елементарно засищане трябват поне четири парчета.

Докато тя става и се упътва към кухнята, от къщата долита телефонен звън. Все още не ми е прекарала отделен телефон в квартирата, макар че обещава от две седмици. В момента разполагам само с дериват, тоест разговорите ми са публично достояние. Освен това ми заръча да не говоря много, защото можело да я потърсят по всяко време. Всъщност почти никой не я търси.

— За теб е, Руди — подвиква тя от кухнята. — Някакъв адвокат.

Обажда се Бари Х. Казва, че е говорил с Джонатан Лейк и трябва отново да се срещнем. Пита ме дали мога да дойда в кабинета му още сега, щял да работи цяла нощ. И иска да донеса документите. Държи да прегледа цялата документация по искането за обезщетение.

Докато говорим, гледам как мис Бърди грижливо приготвя пуешки сандвич. Тъкмо е почнала да го срязва на две, когато оставям слушалката.

— Трябва да бягам, мис Бърди — задъхано казвам аз. — Случило се е нещо. Трябва да разговарям с този адвокат по едно важно дело.

— Ами какво ще стане с…

— Съжалявам. Утре ще се погрижа.

Оставям я насред кухнята с по половинка сандвич във всяка ръка и дълбоко опечалена физиономия, сякаш просто не е в състояние да повярва, че няма да вечерям с нея.

Бари ме посреща на външната врата, която е заключена, макар че вътре все още има доста народ. Следвам го към кабинета и стъпката ми е далеч по-бодра, отколкото през последните седмици. Неволно се възхищавам на килимите, библиотечните рафтове, картините по стените и си мисля, че скоро ще стана част от всичко това. Аз, Руди Бейлър, ще работя във фирмата на Лейк, при най-знаменитите адвокати.

Бари ми предлага сандвич с яйце, останал от вечерята му. Казва, че три пъти дневно се храни на бюрото. Сега разбирам защо е разведен. Не ми се яде.

Той щраква диктофона и слага микрофона на бюрото срещу мен.

— Предлагам да запишем това. Утре ще поръчам на секретарката да го изтрака на машина. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се — казвам аз. Къде ще се дявам?

— Ще те наема като помощник за дванайсет месеца. Заплатата ти ще бъде двайсет и една хиляди долара, изплащани на дванайсет равни части всяко петнайсето число на месеца. Нямаш право на здравна осигуровка и други привилегии, преди да си работил тук една година. В края на дванайсетте месеца ще извършим оценка на съвместната ни работа и ще обсъдим възможността да бъдеш нает като пълноправен адвокат.

— Добре. Чудесно.

— Ще разполагаш с кабинет и в момента търсим да наемем секретарка, която да ти помага. Минимум шейсет работни часа седмично, от осем сутринта докогато се наложи. Нито един адвокат в тази фирма не работи по-малко от шейсет часа на седмица.