Джон Гришам - Ударът

В цялата работа има нещо нечестно и той почва да го осъзнава. Нахълтах тук със заредени пищови и го нападнах изневиделица. Очевидно не ми е за пръв път, защото имам готов отговор за всяка негова дума.

Не го съжалявам. Винаги може да ме изхвърли.

— Ще трябва да питам мистър Лейк — поомеква Бари. — Той има много строги правила за персонала. Нямам право да наемам сътрудник, който не отговаря на изискванията.

— Разбира се — печално отвръщам аз, сякаш пак са ме сритали по задника. Напоследък много ме бива в гримасите. Вече знам, че колкото и да е зает, всеки адвокат има вродено състрадание към един току-що завършил студент, който не може да си намери работа. Доста ограничено, но все пак състрадание.

Бари опитва да подслади горчивия хап.

— Ако мистър Лейк се съгласи, работата е твоя.

— Има и още нещо — атакувам отново аз. — Мога да осигуря клиент. Много добър.

Той посреща думите ми с нескрито подозрение.

— Какъв е случаят?

— Отказ за изплащане на застрахователно обезщетение.

— Ти ли си клиентът?

— Не. Аз сам адвокатът. Случайно го открих.

— Колко може да струва?

Подавам му две странички с богато разкрасено резюме на случая „Блек“. Отдавна работя върху този ръкопис и внасям тънки поправки всеки път след като поредният адвокат го е изчел и отхвърлил.

Бари Х. чете документа внимателно, по-съсредоточена физиономия не съм виждал през целия си живот. После го препрочита, докато аз се възхищавам на старинните тухлени стени и мечтая за подобен кабинет.

— Не е зле — казва той, когато привършва. Очите му искрят и май е по-развълнуван, отколкото си позволява да покаже. — Да ти кажа ли какво искаш? Работа и дял от печалбата.

— А, не. Само работа. Случаят е ваш. Бих искал да работя по него и да поддържам връзка с клиента. Но хонорарът остава за вас.

— Част от хонорара — ухилва се той. — Мистър Лейк обира каймака.

Все тая. Между нас казано, изобщо не ме интересува как си поделят печалбите. Вие ми се свят при мисълта, че мога да работя за Джонатан Лейк сред тази разкошна обстановка.

Решил съм да задържа мис Бърди за себе си. Като клиент тя не е особено привлекателна, защото не харчи пари за адвокати. Вероятно ще изкара до сто и двайсет години, тъй че няма смисъл да я използвам за коз. Сигурно има опитни адвокати, които биха й посочили безброй начини да им плати, но тая работа не е за фирмата на Лейк. Тукашните момчета не си падат по завещания и данъци. Стихията им е в съдебните зали.

Отново се изправям. Вече съм му отнел доста време.

— Вижте какво — изричам аз колкото се може по-искрено. — Знам, че сте зает. Разказах ви чистата истина. Може да проверите във факултета. Ако искате, обадете се на Мадлин Скинър.

— Щурата Мадлин. Още ли е там?

— Да, Ив момента ми е най-добра приятелка. Ще гарантира за мен.

— Добре. Ще ти позвъня в най-близко време.

Как ли пък не.

Докато търся изхода, на два пъти обърквам посоката. Никой не ме наблюдава, тъй че обикалям спокойно и се възхищавам на грамадните кабинети, пръснати из цялата сграда. По някое време спирам за малко край библиотеката и хвърлям поглед нагоре към триетажната плетеница от галерии и тесни мостчета. Кабинет с кабинет не си приличат ни най-малко. Тук-там са пръснати заседателни зали. По излъскания чамов под тихо подтичват секретарки, чиновници и куриери.

Бих работил тук за много по-малко от двайсет и една хиляди на година.

Кротко паркирам зад дългия кадилак и се измъквам от колата съвършено безшумно. Не ми е до празни приказки. Прокрадвам се покрай ъгъла и налитам на камара от грамадни бели найлонови чували. Десетки. Тор от борова кора в индустриални количества. Всеки чувал тежи петдесет килограма. Сега си припомням, че преди няколко дни мис Бърди спомена нещо за подновяване на лехите, но нямах представа какво ме чака.

Хуквам към апартаментчето и вече съм на последното стъпало, когато я чувам да подвиква:

— Руди! Руди, скъпи, ела да пийнем кафенце.

Тя стои край боровата грамада и широко ми се усмихва, разкривайки две редици сиво-жълтеникави зъби. Наистина е щастлива, че съм тук. Вече притъмнява, а тя обича да пие кафе на дворчето по залез слънце.

— Дадено — казвам аз, после премятам сакото си върху парапета и смъквам вратовръзката.

— Как си, скъпи? — чурулика тя отдолу.

От около седмица почна да ме скъпосва. Скъпи, та скъпи!

— Горе-долу. Малко съм уморен. Кръстът ме понаболява.

Вече няколко дни намеквам за болки в кръста, но засега мис Бърди не се хваща на въдицата.