Джон Гришам - Ударът

— Тя беше служителката, която се занимаваше с това искане, нали?

— Точно така.

— И вие я уволнихте?

— Съвсем не.

— А как се отървахте от нея?

— Тя сама напусна. Вижда се от молбата й.

— Но защо е трябвало да напуска?

Той грабва наперено молбата и чете на съдебните заседатели:

— С настоящето уведомявам за напускането си поради лични причини.

— Значи идеята да напусне работата си е била нейна.

— Така пише тук.

— Колко време сте й били началник?

— Аз ръководя много хора. Не мога да помня всички тези подробности.

— Значи не можете да уточните.

— Не съм сигурен. Няколко години.

— Познавахте ли я добре?

— Не съвсем. Беше просто чиновничка при нас, една от многото.

Утре тя ще свидетелства, че му е била любовница цели три години.

— Вие сте семеен, нали, мистър Лъфкин?

— Да, и бракът ми е щастлив.

— Деца?

— Да, имам две големи деца.

Оставям го да виси на свидетелското място, докато ида до масата си за досието с искането на семейство Блек. Подавам му го. Той го разгръща бавно-бавно, преглежда го и казва, че изглежда пълно. Постаравам се да заяви на всеослушание, че това е цялото досие и в него не липсва нищо.

Заради съдебните заседатели го прекарвам през серия сухарски въпроси, които получават също тъй сухарски отговори. Това е с цел хората да получат обща представа как би следвало да се придвижва едно искане за изплащане на обезщетение. Разбира се, приемаме хипотетично, че „Грейт Бенефит“ върши всичко както си му е редът.

После нагазваме в калта. Моля го да прочете на глас и седемте отказа. Да ги прочете пред микрофона и всичко да влезе в протокола. Карам го да обясни всяко писмо: Кой го е писал? Защо? Съобразено ли е с основните принципи в Инструкцията за обезщетенията? С коя глава от инструкцията? Виждал ли е лично писмото?

Карам го да прочете на съдебните заседатели всяко от писмата молби на Дот. Те зоват за помощ. Синът й умира. Чува ли някой там това? Пека го на шиш при всяко писмо: Кой е получил ето това? Какво е направено с него? Какво изисква инструкцията? Той лично чел ли го е?

Съдебните заседатели явно очакват с нетърпение да се стигне до обидното писмо за тъпотата на Дот, но Лъфкин, разбира се, е подготвен за него. Чете им го, после обяснява — доста сухо и монотонно, без капчица състрадание, — че е било писано от служител, който вече е напуснал компанията. Той не е бил прав, компанията не е била права и сега, в този момент, на открито съдебно заседание, „Грейт Бенефит“ се извинява за писмото.

Оставям го да си дърдори. Отпусни му по-дълго въже, той сам ще се обеси на него.

— Не смятате ли, че е малко късно за извинение? — прекъсвам го най-сетне аз.

— Може би.

— Момчето е мъртво, нали така?

— Да.

— Няма писмено извинение за писмото, нали, мистър Лъфкин? Въпросът да се запише в протокола.

— Доколкото ми е известно, не.

— Досега абсолютно никакво извинение, вярно ли е?

— Вярно.

— Според скромните ви сведения извинявала ли се е „Грейт Бенефит“ досега за нещо?

— Възразявам — обажда се Дръмонд.

— Приема се. Продължавайте нататък, мистър Бейлър.

Лъфкин е на свидетелското място от близо два часа.

Може би вече е досадил на съдебните заседатели. На мене определено. Време е да стана безпощаден.

Досега нарочно съм натяквал колко важен документ се оказва Инструкцията за обезщетенията. Говоря за нея, сякаш е ненарушимият кодекс в политиката на компанията. Подавам на Лъфкин моя екземпляр, изискан за делото като писмено доказателство. Задавам му ред въпроси и той отговаря на всички безупречно, с което доказва, че това е закон божи в застрахователното дело. Периодично се ревизира, поправя, допълня, осъвременява според момента, и всичко това, за да се осигури на клиентите най-добро обслужване.

Когато успяваме да отегчим съдебните заседатели с проклетата инструкция, аз питам:

— А сега, мистър Лъфкин, това цялата книга ли е?

Той я прелиства бързо, сякаш знае наизуст всяка глава, всяка думичка вътре.

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— И вие бяхте помолен да ми предадете екземпляр за делото, така ли?

— Именно.

— Поисках екземпляр от вашите адвокати и те са ми дали този, нали?

— Да.

— Вие лично ли избрахте именно този екземпляр, който да ми бъде изпратен?

— Лично.

Поемам си дълбоко дъх и пристъпвам към масата. Под нея има кашонче, пълно с папки и документи. Един миг ровя из него, после рязко се надигам с празни ръце и казвам на свидетеля: