Джон Гришам - Ударът

— До осемдесет-деветдесет процента.

— А шансовете за оцеляване без нея?

— Нулеви.

— Нямам повече въпроси към свидетеля.

Минава дванайсет и е време за обяд. Киплър ни разпуска до един и половина. Дек предлага да донесе сандвичи, а Корд и аз сядаме да се готвим за следващия рунд. Той предвкусва удоволствието от двубоя с Дръмонд.

Никога не ще узная колко медицински консултанти е наел Дръмонд, за да се подготви за процеса. Не е длъжен да разкрива това. Има само едно вещо лице, записано като възможен свидетел. Доктор Корд постоянно ме уверява, че трансплантацията на костен мозък сега се приема повсеместно като предпочитано лечение и само някой шарлатанин може да твърди обратното. Дал ми е десетки статии и доклади, дори книги, в подкрепа на нашата позиция че това просто е най-добрият начин за борба с острата левкемия.

Явно Дръмонд е открил почти същото. Той не е лекар, а и отстоява слабата позиция, тъй че не се кара много с Корд. Схватката е кратка. Основният му довод е, че на много малко болни от остра левкемия се присажда костен мозък. В сравнение с тези, на които не се присажда. По-малко от пет процента, казва Корд, но само защото е трудно да се открие донор. В цялата страна годишно се правят над седем хиляди трансплантации.

Щастливците, за които се е намерил донор, имат много по-големи шансове да живеят. Дони Рей е бил сред тях. Имал е донор.

Корд изглежда почти разочарован, когато Дръмонд капитулира след няколко въпроса. Аз нямам допълнителни въпроси и Корд бива освободен.

Следващият момент е много напрегнат, защото трябва да обявя кой служител от фирмата искам за свидетел. Дръмонд ме попита тази сутрин и аз му отговорих, че не съм намислил още. Той се оплака на Киплър, който каза, че не съм длъжен да го назова, преди да бъда готов. Те са отделени в малката стая за свидетели в другия край на коридора — чакат там и пуфтят.

— Мистър Еверет Лъфкин — обявявам аз. Когато съдебният пристав изчезва да го доведе, на масата на защитата настава раздвижване, което, мене ако питате, си е най-вече безсмислена суетня.

Прехвърлят се документи, предават се бележки, преместват се папки.

Лъфкин влиза в залата, озърта се с безумни очи, сякаш току-що са го разбудили от зимен сън, и наглася вратовръзката си, крачейки по пътеката след пристава. Поглежда нервно наляво към групата свои поддръжници и се отправя към свидетелското място.

Известно е, че Дръмонд тренира своите свидетели, като ги подлага на жесток кръстосан разпит, при който понякога използва четирима-петима от адвокатите си да обстрелват свидетеля с въпроси и всичко се записва на видео. После часове наред гледа касетата със свидетеля и работи върху техниката на отговорите, подготвяйки се за този момент.

Зная, че служителите от фирмата са безупречно подковани.

Лъфкин поглежда към мен, после към съдебните заседатели и се мъчи да изглежда спокоен, но съзнава, че не може да отговори на всички въпроси, които предстоят. Около петдесет и пет е, с посивяла коса и ниско чело, с нелоши черти и тих глас. Могат да му поверят да ръководи местния отряд на скаутите. Джаки Леманчик ми каза, че й е стъжнил живота.

Нямат представа, че утре тя ще свидетелства.

Говорим за отдел „Обезщетения“ и ролята му в схемата на „Грейт Бенефит“. От осем години работи там, през последните шест е вицепрезидент, отговарящ за отдела, който управлява с твърда ръка и за него няма скрито-покрито. Иска да си придаде важност пред съдебните заседатели и за десет минути ни става ясно, че работата му е да надзирава всеки аспект на работата. Не проследява всяко отделно искане, но носи отговорността да ръководи отдела. Успявам да го подмамя в отегчителна дискусия за корпоративната бюрокрация, когато изведнъж го питам:

— Коя е Джаки Леманчик?

Явно се сепва.

— Бивша служителка в компанията.

— Във вашия отдел ли работеше?

— Да.

— Кога престана да работи в „Грейт Бенефит“?

Той свива рамене, просто не си спомня датата.

— Да речем, на трети октомври миналата година?

— Там някъде.

— Не стана ли това два дни, след като беше определено да даде показания по това дело?

— Наистина не си спомням.

Опреснявам паметта му, като му показвам два документа; първият е молбата й за напускане, датираща от 3 октомври, а вторият е моята призовка да даде показания на 5 октомври. Сега той си спомня. Неохотно признава, че е напуснала „Грейт Бенефит“ два дни преди определената за показания дата.