Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Кога са заключили този камион?

— А, сигурно още вечерта. Пътувам чак за Сен Турнал. Ключовете вече са там.

Коле не отговори. Взираше се напрегнато в лицето на Верне и сякаш се опитваше да прочете мислите му. По носа на банкера се стече капка пот.

— Свърши ли? — попита той, избърса носа си с ръкав и посочи полицейската кола, която му преграждаше пътя. — Щото гоня разписание,

— Всички ли шофьори носят ролекси? — Коле кимна към китката му.

Верне погледна надолу и видя лъскавата верижка на абсурдно скъпия си ролекс да се подава изпод ръкава на сакото му. „Merde.“

— Тоя боклук ли? Купих го за двайсет евро от един тайванец в Сен Жермен дю Пре. Ще ти го косна за четирийсет.

Агентът се замисли. Накрая се отдръпна настрани.

— Не, мерси. Лек път.

Докато камионът се отдалечаваше по улицата, Верне затаи дъх. Сега имаше нов проблем. „Къде да ги закарам?“

Сила лежеше по корем на рогозката в стаята си и чакаше раните от въжето да хванат коричка. След повторното самобичуване се чувстваше замаян и слаб. Още беше с ремъка на крака си и усещаше, че кръвта се стича по вътрешната страна на бедрото му. И все пак не можеше да оправдае свалянето му.

„Аз предадох Църквата. Нещо повече, предадох епископа.“

Тази нощ трябваше да донесе избавление на епископ Арингароса. Преди пет месеца той се бе върнал от среща във ватиканската обсерватория. Там беше научил нещо, което дълбоко го бе променило. Потиснат седмици наред, накрая Арингароса беше споделил със Сила.

— Но това не е възможно! — извика албиносът. — Не мога да го приема!

— Вярно е. Невъобразимо, но вярно. Остават само шест месеца.

Думите на епископа ужасиха Сила. Той се молеше за спасение и дори в онези мрачни дни вярата му в Бог и Пътя остана непоколебима. Само месец по-късно небето чудотворно се проясни.

„Божествена намеса“ — така го нарече Арингароса.

За пръв път изглеждаше обнадежден.

— Сила, Господ ни дава възможност да спасим Пътя — прошепна той. — Нашата борба изисква саможертва. Ще бъдеш ли Божи воин?

Албиносът падна на колене пред епископ Арингароса — човека, който му бе дал нов живот — и отвърна:

— Аз съм агнец Божи. Заповядай ми каквото сърцето ти повели.

Когато Арингароса му обясни открилата се възможност, Сила разбра, че това може да е само Божие дело. Епископът го свърза с човека, който беше предложил плана — човек, който се наричаше Учителя . Въпреки че двамата никога не се срещаха лично, всеки път, когато разговаряха по телефона, Сила се изпълваше с благоговение — и от дълбоката му вяра, и от обсега на неговото могъщество. Учителя изглеждаше човек, който знаеше всичко, човек с очи и уши навсякъде. Албиносът нямаше представа откъде получава информацията си, ала Арингароса безусловно му вярваше:

— Прави каквото ти нареди Учителя. И ще победим.

„Победата.“ Сега Сила се взираше в голия под и се боеше, че победата им е убегнала. Учителя бе надхитрен. Ключовият камък беше задънена улица. И с измамата пропадаше всяка надежда.

Искаше му се да може да се обади на епископ Арингароса и да го предупреди, но тази нощ Учителя ги бе лишил от възможност за пряка връзка. „За наша безопасност.“

Накрая Сила преодоля слабостта си, с мъка се изправи и взе захвърленото си на пода расо. Извади мобилния телефон от джоба, после засрамено сведе глава и набра номера.

— Всичко е изгубено, Учителю — промълви албиносът. И откровено му разказа как са го изиграли.

— Много бързо губиш вярата си — отвърна Учителя. — Току-що получих вест. Абсолютно неочаквана и радостна. Тайната е жива. Преди да умре Жак Сониер е предал информацията. Скоро ще ти се обадя. Работата ни тази нощ още не е приключена.

Седнал в слабо осветената каросерия на бронирания камион, Лангдън се чувстваше като в затвор и се бореше с прекалено добре познатото мъчително чувство, което го спохождаше в тесни затворени пространства. „Верне каза, че щял да ни отведе на сигурно място извън града. Къде?“

Краката му изтръпнаха от седенето на металния под. Той промени позата си и потрепери, когато усети, че кръвта отново нахлува в долната половина на тялото му. Продължаваше да държи странното съкровище, което бяха взели от банката.

— Мисля, че вече се движим по магистралата — прошепна Софи.

И Робърт смяташе така. След обезпокоително дълга пауза на рампата камионът беше продължил, минута-две бе завивал наляво-надясно и сега се носеше с висока скорост. Непробиваемите гуми под тях се въртяха по гладка настилка. Лангдън си наложи да се съсредоточи върху палисандровото сандъче, постави го на пода, разви сакото си и притегли ковчежето към себе си. Софи се приближи и седна до него. Изведнъж Робърт се почувства така, сякаш бяха деца и развиваха коледен подарък.