Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Естествено. Като повечето швейцарски банки, нашите депозитни сейфове са свързани с номер , а не с име. Имате ключ и личен номер. Ключът е само половината от вашата идентификация. Личният ви номер е другата половина. Иначе, ако изгубите ключа, всеки може да го използва.

Софи се поколеба.

— А ако дарителят не ми е оставил номер на сметка?

Банкерът я изгледа, сякаш й казваше: „Тогава явно нямаш работа тук!“ После се усмихна.

— Ще помоля някой да ви помогне. Незабавно.

След което излезе и затвори вратата. Тежката ключалка изщрака.

Когато телефонът му иззвъня, Кол е се намираше на Гар дю Норд в другия край на града. Обаждаше се Фаш.

— В Интерпол са получили сигнал — каза той. — Оставете влака. Лангдън и Нево току-що са влезли в парижкия клон на Депозитната цюрихска банка. Искам хората ви веднага да се насочат натам.

— Нещо ново за това какво се е опитвал да съобщи на агент Нево и Робърт Лангдън Сониер?

— Ако ги арестувате, лейтенант, ще мога да ги попитам лично — студено отвърна Фаш.

Коле разбра намека.

— Рю Хаксо двайсет и четири. Слушам, господин капитан.

Затвори и повика хората си по радиостанцията.

Президентът на парижкия клон на Депозитната цюрихска банка Андре Верне живееше в разкошен апартамент над банката. Въпреки комфортния си дом, винаги беше мечтал за лично жилище край реката на l’ile Saint Louis 61 61 Остров в Сена, един от най-престижните парижки квартали. — Б. пр. , където да контактува с истинските аристократи, а не тук, където просто се срещаше с мръсните богаташи.

„Когато се пенсионирам, ще си напълня избата с бордо от редки реколти, ще украся салона си с едно-две платна на Ботичели и ще посадя в градината каквото ми скимне“ — казваше си Верне.

Докато бързаше по подземния коридор на банката, изглеждаше така, сякаш идваше от сеанс при личния си шивач и фризьор, макар че го бяха събудили едва преди шест и половина минути. Безупречно облечен в копринен костюм, Верне в движение пръсна освежител в устата си и оправи възела на вратовръзката си. Тъй като често се случваше да го будят, за да обслужва чуждестранни клиенти, пристигащи от други часови пояси, той спеше като масайските воини — африканското племе, известно със способността си за секунди да скача и от най-дълбок сън в състояние на пълна бойна готовност.

„Бойна готовност“ — помисли си Верне. Боеше се, че тази нощ сравнението може да е необичайно подходящо. Появата на клиент със златен ключ винаги изискваше извънредно внимание, но появата на клиент със златен ключ, издирван от криминалната полиция, бе крайно деликатен въпрос. Банката и без това водеше достатъчно битки с органите на реда за правото на анонимност на клиентите, в случай че няма доказателство за вината им.

„Пет минути — каза си Верне. — Трябва да изведа тези хора от банката преди да пристигне полицията.“

Ако действаше бързо, надвисналата катастрофа ловко можеше да се избегне. Можеше да каже на полицията, че въпросните бегълци наистина са влезли в неговата банка, но тъй като не са били клиенти и не са знаели номера на сметката, са ги отпратили. Искаше му се проклетият дежурен да не се беше обаждал в Интерпол. Обаче думата „дискретност“ явно не фигурираше в речника на получаващия петнадесет евро на час нощен пазач.

Той спря на прага, дълбоко си пое дъх и отпусна мускулите си. После се усмихна, отключи вратата и влетя в стаята като топъл ветрец.

— Добър вечер — поздрави президентът, докато търсеше с поглед клиентите си. — Аз съм Андре Верне. Какво обича… — Останалата част от думата заседна някъде под адамовата му ябълка. Жената пред него беше най-неочакваната посетителка, която бе имал.

— Познаваме ли се? — попита Софи. Банкерът й бе непознат, но за миг на лицето му се беше изписало такова изражение, все едно виждаше призрак.

— Не… — запелтечи той. — Едва ли… Нашите услуги са анонимни. — Той дълбоко си пое дъх и се помъчи да се усмихне спокойно. — Помощникът ми ми каза, че имате златен ключ, но не знаете номера на сметката. Може ли да ви попитам как се сдобихте с ключа?

— Даде ми го дядо ми — отвърна Софи, като внимателно наблюдаваше Верне. Смущението му изглеждаше още по-очевидно.

— Нима? Дал ви е ключа, но не ви е съобщил номера, на сметката, така ли?

— Мисля, че не е имал време — каза тя. — Беше убит тази нощ.

Банкерът залитна.

— Жак Сониер е мъртъв?! — ужасено ахна той. — Но… как?

Бе ред на Софи да се сепне и да се вцепени.