Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Обаждаше се на нощния управител на банката. Докато звънеше, включи телевизора и се вторачи в екрана. Репортажът, който бе гледал, тъкмо свършваше и той успя да види двете лица само за миг. Управителят отговори.

— Oui?

— Имаме извънредна ситуация.

— Какво става? — попита управителят.

— Френската полиция преследва двама бегълци.

— И?

— Двамата току-що влязоха в банката. Управителят тихо изруга.

— Добре. Веднага ще се свържа с мосю Верне.

Пазачът затвори и набра друг номер. На Интерпол.

Лангдън с изненада установи, че асансьорът се спуска надолу, вместо да се издига. Когато вратата се отвори, нямаше представа на колко етажа под земята се намират. А и не го интересуваше. Беше щастлив, че не е в тясната клетка.

Вече ги очакваха. Служителят бе възрастен и любезен и носеше грижливо изгладен костюм от каша, който изглеждаше странно нелеп на това място — старомоден банкер в свръхмодерния свят.

— Bon soir — поздрави ги мъжът. — Добър вечер. Ако обичате, последвайте ме, s’il vous plaot 59 59 Моля (фр.) — Б. пр. . — И без да дочака отговор, се обърна и енергично закрачи по тесния метален коридор. Минаха по върволица от коридори покрай няколко големи помещения, пълни с мигащи компютри.

— Voici. — Служителят отвори поредната стоманена врата. — Стигнахме.

Двамата се озоваха в друг свят. Стаята пред тях приличаше на разкошна дневна в скъп хотел. Металът и нитовете бяха заменени от ориенталски килими, тъмна дъбова мебел и меки фотьойли. На широката маса в средата на стаята имаше отворена бутилка перие с две кристални чаши. Минералната вода все още вдигаше мехурчета. До бутилката вдигаше пара калаен кафеник.

„Като по часовник — помисли си Лангдън. — Швейцарска им работа.“

Служителят многозначително се усмихна.

— Разбирам, че това е първото ви идване тук, нали?

Софи се поколеба, после само отвърна на усмивката му.

— Ясно. Ключовете често се предават по наследство и клиентите, които ни посещават за пръв път, никога не са наясно с протокола. — Той посочи масата с напитките. — Тази стая е ваша, докогато желаете.

— Ключовете често се предават по наследство, така ли? — попита Софи.

— Да. Вашият ключ е като швейцарска банкова сметка, която често се завещава от поколение на поколение. Нашите депозитни сейфове се наемат най-малко за петдесет години. Заплащат се предварително. Така че редовно имаме случаи на наследяване в семейството.

Лангдън зяпна.

— Петдесет години?

— Най-малко — потвърди възрастният служител. — Разбира се, можете да заплатите за много по-дълъг период, но в случай, че договорът не се поднови, ако след изтичането на петдесетгодишния срок по някоя сметка няма движение, съдържанието на съответния депозитен сейф автоматично се унищожава. Да задействам ли процедурата за изваждане на вашия сейф?

— Да, моля — каза Софи.

Мъжът посочи с ръка разкошния салон.

— Това е личната ви стая за отваряне на сейфа. Щом изляза, вратата ще се заключи. Можете да останете тук колкото време ви е нужно, за да разгледате или промените съдържанието на депозитния си сейф, който пристига… ето оттук. — Той отиде при отсрещната стена, през която влизаше широка конвейерна лента, смътно напомняща на багажен конвейер. — Вкарвате ключа в този отвор тук… — Служителят посочи голямо електронно устройство до конвейерната лента. — Когато компютърът приеме ключа ви, въведете номера на сметката и депозитният ви сейф автоматично ще бъде изваден от трезора. Когато свършите, поставете сейфа обратно върху конвейера, пъхнете ключа в отвора и процедурата се повтаря в обратния ред. Тъй като всичко е автоматично, анонимността ви е гарантирана, даже от служителите на банката. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете бутона за повикване на масата в средата на стаята.

Софи понечи да го попита нещо, но изведнъж се разнесе телефонен звън. На лицето на служителя се изписа озадачение, дори срам.

— Моля за извинение. — Той отиде при телефона на масата до кафето и минералната вода.

— Oui?

Докато слушаше, челото му се сбърчи.

— Oui… oui… d’accord. 60 60 Да… да… ясно (фр.). — Б. пр. — Мъжът затвори и се обърна към тях с напрегната усмивка. — Извинете, трябва да ви оставя. Чувствайте се като у дома си. — И бързо тръгна към вратата.

— Момент — каза Софи. — Бихте ли изяснили нещо преди да си тръгнете? Споменахте, че въвеждаме номер на сметка ?

Служителят спря на прага. Беше пребледнял.