Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Сила тръгна по крайбрежието към Тулон. Жалостивите погледи по улиците постепенно започнаха да издават страх. Момчето се беше превърнало в силен младеж. Чуваше минувачите да си шушукат за него. „Призрак — ококорени от страх, казваха те. — Видях призрак с очи на дявол!“

И той се чувстваше като призрак… прозрачен… плаващ от пристанище в пристанище. Хората започнаха да гледат през него.

Когато беше на осемнадесет в един пристанищен град двама моряци го хванаха да краде кашон шунка и почнаха да го бият. Воняха на бира също като баща му. Спомените за страх и омраза изплуваха от дълбините като чудовище. Младежът с голи ръце строши врата на първия и само пристигането на полицията спаси втория от подобна участ.

Откараха го окован в един андорски затвор.

„Ти си бял като призрак — присмяха му се затворниците, когато надзирателите го въведоха вътре, гол и замръзнал от студ. — Mira el espectro! 27 27 Вижте призрака! (исп.). — Б. пр. Може би призракът ще мине през тези стени!“ За десет години плътта и душата му повехнаха и накрая той разбра, че е станал прозрачен.

„Аз съм призрак.

Аз съм безтегловен.

Yo spy un espectro… pallido como un espiritu…“ 28 28 Аз съм призрак… блед като дух… (исп.). — Б. пр.

Една нощ призракът ce събуди от крясъците на други затворници. Не знаеше каква невидима сила разтърсва пода, на който спеше, нито чия могъща ръка събаря мазилката в каменната му килия, но когато скочи на крака, един грамаден камък се стовари точно на мястото, на което беше лежал. Погледна нагоре и видя, че в стената има дупка и че през нея се вижда нещо, което не бе зървал от над десет години. Луната.

Докато земята продължаваше да се разтърсва, призракът се провря през тесния тунел и се спусна по голия планински склон в гората. Тича цяла нощ, все надолу, обезумял от глад и изнемога.

Почти в безсъзнание, призори се озова на една просека, през която минаваше железопътна линия. Ходеше като насън. Тръгна по релсите, видя един празен товарен вагон и се вмъкна в него, за да си почине. Когато се събуди, влакът се движеше. „Откога? Накъде? — Остра болка го прониза в корема. — Умирам ли?“ Отново заспа. Този път го събудиха. Някой викаше, бъхтеше го, накрая го изхвърли от вагона. Окървавен, той се заскита из покрайнините на някакво селце в напразно търсене на храна. После, когато не му останаха сили да направи нито крачка повече, легна край пътя и изгуби съзнание.

Постепенно го обгърна, светлина и призракът се зачуди откога е мъртъв. „От един ден? Три?“ Нямаше значение. Леглото му бе меко като облак, въздухът сладостно ухаеше на свещи. Иисус беше там и го гледаше. „Тук съм — каза му Той. — Камъкът беше изваден и ти се прероди.“

Пак заспа и пак се събуди. Мислите му бяха замъглени. Никога не бе вярвал в рая и все пак Иисус го наблюдаваше. До леглото му се появи храна и призракът я изяде, почти усещайки материализиращата се по костите му плът. Отново заспа. Когато се събуди, Иисус продължаваше да му се усмихва и да му говори. „Спасен си, синко. Блажени онези, които тръгнат след Мене.“ Той пак заспа.

Стресна го мъчителен вик. Призракът скочи от леглото и със залитане тръгна по коридора към мястото, откъдето се носеха крясъците. Влезе в кухнята и видя едър мъж да бие по-дребен. Без да знае защо, призракът сграбчи здравеняка и го блъсна в стената. Мъжът избяга и го остави надвесен над тялото на млад свещеник. Носът на свещеника беше разбит. Призракът го вдигна и го занесе на една кушетка.

— Благодаря ти, приятелю — на завален френски каза свещеникът. — Пожертвуванията са изкушение за крадците. Ти бълнуваше на френски. Знаеш ли испански?

Призракът поклати глава.

— Как се казваш? — продължи на лошия си френски свещеникът.

Призракът не си спомняше името, което му бяха дали родителите му. Беше чувал само подигравките на надзирателите в затвора.

Свещеникът се усмихна.

— No hay problema. 29 29 Няма проблем (исп.). — Б. пр. Аз съм Мануел Арингароса. Мисионер от Мадрид. Пратен съм тук да построя черква на Obra de Dios. 30 30 Божие дело (Opus Dei) (исп.). — Б. пр.

— Къде съм? — Гласът му прозвуча кухо.

— В Овиедо. Северна Испания.

— Защо съм тук?

— Намериха те на стълбището пред вратата ми. Беше болен. Аз те храних. Тук си от много дни.

Призракът се вгледа в младия си спасител. Бяха минали години, откакто някой бе проявявал доброта към него.

— Благодаря, отче.

Свещеникът докосна разкървавените си устни.

— Аз трябва да ти благодаря, приятелю.