Дан Браун - Метеоритът

Мускулите му вече трудно реагираха. Мин зарита по-силно, за да се изтласка достатъчно високо. Чувстваше тялото си като оловно, а дробовете му се бяха свили, сякаш стегнати от питон. Подгизналата му жилетка с всяка секунда все повече натежаваше и го теглеше надолу. Той се опита да я съблече, но тежката материя сякаш беше залепнала за него.

— Поо… мощ!

Обзе го ужас.

Удавянето, бе чел Мин, беше най-страшната смърт. Никога не бе подозирал, че ще се озове в такова положение. Мускулите отказваха да се подчиняват на мозъка и той вече полагаше усилия просто да държи главата си на повърхността. Жилетката го теглеше надолу, вцепенените му пръсти безсилно драскаха по стената на шахтата.

Виковете му бяха само в ума му.

И тогава…

Потъна под водата. Ужасът от това, че съзнава неминуемата си смърт, беше нещо невъобразимо. Ала ето, че бавно потъваше във вертикалния шестдесетметров леден кладенец. Пред очите му прелитаха безброй образи. Мигове от детството му. От кариерата му. Зачуди се дали някой ще го открие на дъното. Или просто щеше да замръзне там… завинаги погребан в ледника.

Дробовете му се пръскаха от липса на кислород. Той стискаше устни и все още се мъчеше да изплува на повърхността. „Дишай! — Трябваше да полага всички усилия, за да устои. — Дишай! — Напразно се опитваше да изплува. — Дишай!“ И в този момент, след битката на живот и смърт между човешкия инстинкт и разума, инстинктът на Мин надделя над способността му да държи устата си затворена.

И Уейли Мин вдиша.

Водата нахлу в дробовете му и попари деликатната белодробна тъкан като вряло масло. Все едно го гореше отвътре. Водата обаче не го уби веднага. Цели седем ужасяващи секунди Мин вдишваше ледената течност — всяко вдишване бе по-мъчително от предишното и нито едно не му даваше онова, за което толкова отчаяно копнееше тялото му.

Накрая, докато потъваше в ледения мрак, той усети, че губи съзнание, и с радост посрещна избавлението. Около него сияеха ярки точици — най-красивото нещо, което беше виждал.

Източният портал на Белия дом се намира на Ист Икзекютив Авеню между министерството на финансите и Източната морава. Железобетонната ограда и стълбовете, поставени след атаката срещу морските пехотинци в Бейрут, придават на този вход всичко друго, но не и приветлив вид.

Застанала пред портала Гейбриъл Аш с растяща нервност си погледна часовника. 16:45. Още не се беше появил никой.

НА ИЗТОЧНИЯ ПОРТАЛ В 16:30.

ЕЛА САМА.

„Ето ме — помисли си тя. — А ти къде си?“

Оглеждаше лицата на мотаещите се наоколо туристи и очакваше някой да привлече вниманието й. Неколцина мъже я загледаха и тя се поотдалечи. Започваше да се чуди дали е постъпила правилно. Усещаше, че мъжът от Секретната служба в кабината на часовия вече я наблюдава. Нейният информатор може да се беше уплашил. Тя за последен път погледна през оградата към Белия дом, въздъхна и се обърна да си тръгне.

— Гейбриъл Аш? — извика след нея мъжът от Секретната служба.

Гейбриъл се обърна. Сърцето й туптеше бясно.

— Да?

Мъжът й махна да се приближи. Бе слаб и навъсен.

— Човекът, с когото имате среща, е готов да ви приеме. — Служителят отключи главната, порта и й даде знак да влезе.

Краката на Гейбриъл отказаха да помръднат.

— Вътре ли да вляза?

Той кимна.

— Помолиха ме да ви се извиня, че се е наложило да почакате.

Без да помръдва, Гейбриъл погледна отворената врата. „Какво става?!“ Изобщо не беше очаквала такова нещо.

— Вие сте Гейбриъл Аш, нали? — вече нетърпеливо попита мъжът.

— Да, но…

— Тогава искрено ви съветвам да ме последвате.

Гейбриъл колебливо прекрачи прага и портата се затръшна зад нея.

Двата дни без слънчева светлина бяха променили биологичния часовник на Майкъл Толанд. Макар той да му показваше, че е късен следобед, тялото му настояваше, че е обед. След като прибави завършващите щрихи към документалния си филм, Толанд качи записа на видеодиск и отиде до осветения пресцентър, където го предаде на един техник от НАСА.

— Благодаря, Майк. — Техникът му намигна. — Това май придава ново измерение на документалистиката, а?

Толанд се усмихна уморено.

— Надявам се, че президентът ще го хареса.

— Несъмнено. Така или иначе, ти си свърши работата. Сега сядай да се кефиш на шоуто.

— Благодаря. — Океанологът застана в ярко осветения кръг на пресцентъра и загледа веселящите се служители от НАСА, които пиеха канадска бира около метеорита. Въпреки че му се искаше да празнува, той се чувстваше изтощен, емоционално изчерпан. Потърси в навалицата Рейчъл Секстън, но тя явно все още разговаряше с президента.