Дан Браун - Метеоритът

Тя се почувства като в капан в малкия контейнер. „Нищо не може да се сравнява с убедителния търговец“. Макар и от пет хиляди километра, Рейчъл усещаше силата на волята му да струи от екрана. И знаеше, че молбата му е напълно основателна, независимо дали и харесва.

— Имам едно условие — отвърна тя.

Херни повдигна вежди.

— А именно?

— Да се срещна с хората ви насаме. Без репортери. Това е частно, а не публично потвърждение.

— Имате думата ми. Срещата ви вече е насрочена на едно изключително уединено място.

Рейчъл въздъхна.

— Добре тогава.

Лицето на президента засия.

— Чудесно.

Тя си погледна часовника и с изненада установи, че минава четири.

— Почакайте — озадачена каза Рейчъл. — Ако ще давате пресконференция в осем, нямаме време. Даже с онзи ужасен самолет, с който ме пратихте тук, ще мога да се върна в Белия дом най-малко за два часа. Трябва да си приготвя бележките и…

Херни поклати глава.

— Боя се, че не бях съвсем ясен. Ще водите инструктажа от мястото, където сте сега.

— О — поколеба се тя. — Кога точно имате предвид?

— Ами… — Президентът се ухили. — Може ли веднага? Всички вече са се събрали пред един голям телевизионен екран. Очакват ви.

Рейчъл се напрегна.

— Хващате ме абсолютно неподготвена. Не мога да…

— Просто им кажете истината. Толкова ли е трудно?

— Но…

— Рейчъл. — Президентът пак се наведе напред. — Спомнете си, вие си изкарвате прехраната със съставяне и предаване на информация. Просто говорете за това, което става там. — Той протегна ръка към един ключ на видеопулта си, но спря. — И струва ми се, ще ви е приятно да установите, че ви предоставям място с изключителна власт.

Тя не разбра какво иска да каже Херни, ала не успя да попита, защото той натисна ключа. Екранът за миг помътня. Когато отново се освети, Рейчъл се озова пред една от най-смущаващите картини в живота си. Точно пред нея беше Овалният кабинет. Претъпкан. Имаше място само за правостоящи. Като че ли се бяха събрали всички служители в Белия дом. И всички се взираха в нея. Рейчъл разбра, че камерата е поставена върху бюрото на президента.

„Място с изключителна власт“. Младата жена вече се потеше. Ако се съдеше по лицата им, хората бяха също толкова изненадани да я видят, колкото и тя — тях.

— Госпожице Секстън? — извика дрезгав глас.

Рейчъл потърси в морето от лица и видя човека, който се беше обадил. Длъгнеста жена, която си проправяше път към първия ред. Марджъри Тенч. Нямаше начин да не познае скелетоподобната й фигура дори в тълпа.

— Благодаря ви за включването, госпожице Секстън — доволно продължи главната съветничка. — Президентът ни каза, че имате да ни съобщите някаква новина.

Палеонтологът Уейли Мин седеше сам в тихия сумрак на работното си място.

Целият гореше от очакване на тазвечерното събитие. „Скоро ще съм най-известният палеонтолог на света“. Надяваше се, че Майкъл Толанд е проявил великодушие и е включил обясненията му в документалния филм.

Докато предвкусваше скорошната си слава, ледът под краката му се разтърси от слаба вибрация и той скочи. Инстинктът му за земетресения от живота в Лос Анджелис го беше направил свръхчувствителен дори към най-слаби трусове. В момента обаче се почувства глупаво. Вибрациите бяха напълно нормални. „Това е просто откъсване на айсберг“ — с въздишка си помисли той. Още не бе свикнал. Час по час в нощта отекваше далечен тътен, когато някъде по границите на ледника се отцепваше огромен леден блок и падаше в морето. Нора Мангър се изразяваше поетично: „Раждат се нови айсберги…“

Мин се протегна. Под блясъка на телевизионните прожектори в другия край видя празнуващи хора. Не си падаше много по веселбите и затова тръгна в противоположната посока.

Лабиринтът от пусти работни места приличаше на призрачен град. Целият купол приличаше на гробница. Сякаш навсякъде се беше спуснал хлад и палеонтологът закопча дългата си жилетка от камилска вълна.

Пред себе си видя шахтата на метеорита — мястото, от което бяха извадени най-невероятните вкаменелости в цялата човешка история. Исполинската метална тринога бе демонтирана и басейнът беше заобиколен от предупредителни конуси като яма на огромен леден паркинг. Мин се приближи до дупката и от безопасно разстояние погледна шестдесетметровия кладенец с ледена вода. Скоро тя отново щеше да замръзне и да изличи всички следи от присъствието на хората.

Бе прелестна гледка, помисли си палеонтологът. Дори на тъмно. „Особено на тъмно“. Тази мисъл го сепна. „Нещо не е наред“.