Дан Браун - Метеоритът

Чак сега Рейчъл осъзнаваше историческото значение на това откритие. В гърлото й заседна буца. Тя се опита да я преглътне и продължи:

— Като служител от разузнаването, който се занимава с анализ и проверка на данни, аз съм една от неколцината, които президентът покани да проучат информацията на НАСА. Лично се запознах с нея и се консултирах с няколко специалисти — и държавни служители, и цивилни, — чиято репутация е безупречна и чието положение не е подложено на политическо влияние. Моето професионално мнение е, че информацията, която ще ви представя, се основава на факти и е безпристрастно изложена. Нещо повече, моето лично мнение е, че президентът е проявил лоялност към поста си и американския народ, като със завидна сдържаност е отложил съобщението, което с удоволствие би направил още миналата седмица.

Хората от Белия дом озадачено се заспоглеждаха. После всички отново насочиха очи към нея и тя разбра, че е спечелила цялото им внимание.

— Госпожи и господа, предстои ви да чуете — както, сигурна съм, ще се съгласите, — една от най-вълнуващите информации, разкривани в този кабинет.

Изгледът отгоре, който микророботът предаваше на Делта Форс от купола, приличаше на нещо, достойно за първа награда във фестивал на авангардисткото кино — слабото осветление, блестящата повърхност на шахтата и елегантният азиатец, проснат на леда, заобиколен отвсякъде с разперилата се като грамадни криле жилетка от камилска вълна. Явно се опитваше да вземе проба от водата.

— Трябва да го спрем — каза Делта Три.

Делта Едно се съгласи. Леденият шелф на Милн криеше тайни, които неговият отряд трябваше да пази със сила.

— Как? — без да пуска джойстика, попита Делта Две. — Микророботите не са приспособени за такава цел.

Делта Едно се намръщи. Микророботът в купола беше разузнавателен модел, олекотен за удължаване на полета. Не бе по-опасен от къщна муха.

— Трябва да се свържем с диспечера — заяви Делта Три.

Делта Едно напрегнато впери очи в Уейли Мин, който едва пазеше равновесие на ръба на шахтата. Наоколо нямаше никого — а ледената вода притежаваше способността да притъпява способността на човек да крещи.

— Дай ми управлението.

— Какво ще правиш? — попита войникът с джойстика.

— Каквото са ни учили — изсумтя командирът и зае мястото му. — Ще импровизирам.

Мин лежеше по корем до шахтата, протегнал дясната си ръка през ръба в опит да вземе проба от водата. Очите му определено не му играеха номера — сега бе доближил лице само на около метър от водата и идеално виждаше всичко.

„Не е възможно!“

Той се протегна още повече и изпъна пръсти, за да загребе вода с мензурата. Трябваха му само още няколко сантиметра.

Разбрал, че така няма да постигне нищо, Мин се плъзна по-близо до дупката. Запъна носовете на обувките си в леда и здраво се хвана с лявата си ръка за ръба. После пак протегна дясната. Почти. Премести се още по-близо. „Да!“ Устието на мензурата докосна водата и тя потече в нея. Палеонтологът смаяно зяпна.

После внезапно се случи нещо абсолютно необяснимо. От мрака като куршум от пистолет се стрелна метална точица — Мин я видя само миг преди да се забие в дясното му око.

Човешкият инстинкт да пази очите си е вроден и макар разумът да му говореше, че всякакви резки движения могат да нарушат равновесието му, той подскочи, по-скоро от изненада, отколкото от болка. По-близката до лицето му лява ръка се стрелна да защити окото му. Палеонтологът веднага разбра, че е допуснал грешка. Тъй като цялата му тежест беше изнесена напред и току-що бе изгубил единствената си опора, Мин се запързаля. Усети се прекалено късно. Изпусна мензурата и се опита да се хване за леда, но се плъзна право в тъмната дупка.

Височината беше само метър и двадесет, ала когато падна с главата напред в ледената вода, Мин се почувства така, все едно лицето му се блъска в паваж със скорост осемдесет километра в час. Течността, която го погълна, бе толкова студена, че беше като изгаряща киселина. Обзе го паника.

Потъваше с главата надолу в пълен мрак. Изгуби ориентация и не знаеше накъде е повърхността. Тежката му жилетка го предпази от студа — но само за една-две секунди. Накрая Мин се обърна и изплува точно в мига, в който водата стигна до гърба и гърдите му и обгърна тялото му в смазващо гръдния кош менгеме.

— Поо… мощ — изхриптя палеонтологът. Едва успяваше да си поеме въздух.

— Поо… мощ — Дори самият той не чуваше виковете си. Заплува към ръба, за да се опита да се измъкне. Озова се пред вертикална ледена стена. Нямаше за какво да се хване. Под водата краката му безуспешно ритаха в търсене на опора. Нищо. Изпъна се нагоре към ръба — бе само на тридесетина сантиметра от пръстите му.