Дан Браун - Метеоритът

Само след седем месеца Майкъл Толанд вече седеше до умиращата си жена в мрачно болнично отделение. Не можеше да познае лицето й. Жестокостта на рака можеше да се сравнява само с ужаса на химиотерапията, която я превърна в жив скелет. Последните часове бяха най-страшни.

— Майкъл — дрезгаво каза тя. — Време е да продължиш напред.

— Не мога. — Очите му се напълниха със сълзи.

— Ти си жилав човек. Трябва. Обещай ми да си намериш друга любов.

— Никога няма да поискам друга. — Говореше сериозно.

— Ще трябва да се научиш.

Силия умря в една кристално ясна неделна утрин през юни. Майкъл Толанд се чувстваше като кораб, отнесен от пристана и запратен в бушуващото море с разбит компас. Седмици наред блуждаеше безутешно. Приятелите му се опитваха да му помогнат, ала гордостта му не можеше да понесе състраданието им.

„Трябва да избереш — накрая осъзна той. — Работа или смърт“.

След като взе решение, Толанд отново се хвърли в „Удивителните морета“. Сериалът буквално му спаси живота. През следващите четири години предаването му стана изключително популярно. Въпреки сватовническите усилия на приятелите си, Толанд изтърпя само няколко срещи. Всички завършиха с провал или взаимно разочарование, затова той накрая се отказа, като оправда липсата си на социален живот с непрекъснатите си пътувания. Най-добрите му приятели обаче знаеха истинската причина: Майкъл Толанд просто не бе готов.

Ямата на метеорита откъсна океанолога от мъчителния унес. Той се отърси от студа на спомените и се приближи до отвора. В тъмния купол стопената вода беше придобила почти вълшебна красота. Повърхността на басейна искреше като езеро на лунна светлина. Вниманието му привлякоха светли точици в горния воден слой, сякаш някой бе поръсил повърхността с блестящи синьозелени искри. Толанд дълго се взира в странното явление.

Нещо го смущаваше.

На пръв поглед водата просто отразяваше сиянието на прожекторите от отсрещния край на купола. Сега обаче видя, че изобщо не е така. Искренето имаше зеленикав оттенък и пулсираше в някакъв ритъм, сякаш повърхността на водата беше жива и се осветяваше отвътре. Толанд прекрачи границата на оранжевите конуси…

Рейчъл Секстън излезе от контейнера на ПСП. Спря за миг, за да свикне с тъмнината. Куполът приличаше на зейнала пещера, осветена само от случайните отражения на мощните телевизионни прожектори върху северната стена. Объркана от мрака, младата жена инстинктивно се запъти към осветения пресцентър.

Резултатът от разговора с Белия дом я изпълваше със задоволство.

Щом се възстанови от хитрия трик на президента, тя гладко изложи всичко, което знаеше за метеорита. Докато говореше, наблюдаваше промяната в израженията на служителите — от скептично смущение към обнадеждена вяра и накрая изумена убеденост.

— Извънземен живот ли? — възкликна един от тях. — Знаете ли какво значи това?

— Да — отвърна друг. — Значи, че ще спечелим тези избори.

Докато вървеше към пресцентъра, Рейчъл си представяше предстоящото съобщение и не можеше да не се пита дали баща й наистина заслужава президентския валяк изневиделица да го прегази и с един замах да съсипе предизборната му кампания. Естествено отговорът бе положителен.

Винаги, когато изпиташе дори съвсем слабо съчувствие към баща си, просто трябваше да си спомни за майка си. За Катрин Секстън. Мъката и срама, които й беше причинил Седжуик Секстън, бяха ужасни… всяка вечер да се прибира вкъщи късно, самодоволен и ухаещ на парфюм. Баща й се криеше зад престорена религиозност — непрекъснато лъжеше и изневеряваше, защото знаеше, че Катрин никога няма да го напусне.

„Да — реши Рейчъл. — Сенатор Секстън ще получи точно каквото заслужава“.

Тълпата в пресцентъра се веселеше. Всички пиеха бира. Рейчъл се почувства като студентка на купон. Зачуди се къде ли е изчезнал Майкъл Толанд. До нея изневиделица се появи Корки Марлинсън.

— Майк ли търсиш?

Тя се сепна.

— Ами… не… всъщност да.

Астрофизикът възмутено поклати глава.

— Знаех си. Майк тъкмо си тръгна. Мисля, че е отишъл отзад да подремне. — Корки с присвити очи се вторачи в мрачния купол. — Макар че май още можеш да го настигнеш. — Той дяволито се усмихна и посочи. — Майк се хипнотизира винаги щом зърне вода.

Рейчъл проследи протегнатия му показалец към центъра на купола, където се очертаваше силуетът на Майкъл Толанд, загледан в повърхността на шахтата.

— Какво прави? — попита тя. — Опасно е да стои толкова близо.