Дан Браун - Метеоритът

Туристите се засмяха.

Гейбриъл мина през поредица въжета и прегради и се озова в по-уединената част на сградата. Влязоха в стая, която беше виждала само на снимка и по телевизията.

Тя ахна. „Боже мой, това е Залата с картите!“

Тук не влизаха екскурзии. Плоскостите на ламперията се отваряха и разкриваха безброй пластове карти на света. От тази стая някога Рузвелт бе определял хода на Втората световна война. Това беше и стаята, в която според признанията му Клинтън бе правил секс с Моника Люински. Гейбриъл прогони тази мисъл от ума си. По-важно беше, че Залата с картите водеше към Западното крило — частта от Белия дом, в която работеха големите играчи. Най-малко очакваше да отиде там. Бе си въобразявала, че имейлите идват от някой предприемчив млад стажант или секретар от по-скромните офиси в комплекса. Очевидно беше сбъркала. „Отивам в Западното крило…“

Мъжът от Секретната служба я придружи до дъното на един застлан с килим коридор и спря пред гола врата. Почука.

Сърцето на Гейбриъл туптеше бясно.

— Влез — извика някой отвътре.

Служителят отвори вратата и даде знак на Гейбриъл да влезе.

Тя се подчини. Щорите бяха спуснати и вътре цареше сумрак.

— Госпожица Аш? — Гласът идваше иззад облак цигарен дим. — Добре дошла.

На слабата светлина Гейбриъл постепенно различи смущаващо познатото лице и се напрегна от изненада. „Ето кой значи ми е пращал имейлите!“

— Благодаря, че дойдохте — студено каза Марджъри Тенч.

— Госпожице… Тенч? — заекна Гейбриъл. Задъхваше се.

— Наричайте ме Марджъри. — Ужасната жена се изправи и изпусна дим през ноздрите си като дракон. — Двете с вас ще станем първи приятелки.

Нора Мангър стоеше край шахтата до Толанд, Рейчъл и Корки и се взираше в мастиленочерната дупка от метеорита.

— Майк, ти си готин, обаче си луд — каза тя. — Тук няма никаква биолуминесценция.

На Толанд му се искаше да се е сетил да заснеме водата. Докато Корки бе търсил Нора и Мин, биолуминесценцията беше започнала бързо да отслабва. След няколко минути блещукането изведнъж бе престанало.

Океанологът отново хвърли парче лед във водата, ала не се случи нищо. Нямаше зелени проблясъци.

— Къде изчезнаха? — попита Корки.

Толанд имаше сравнително добра представа. Биолуминесценцията — един от най-находчивите защитни механизми на природата — бе естествена реакция на планктона, усетил, че ще бъде погълнат от по-голям организъм. Той започваше да издава сияние с надеждата да привлече много по-едър хищник, който да прогони противника му. В този случай планктонът беше навлязъл през цепнатина в шахтата, внезапно се бе озовал в сладководна среда и панически беше луминесцирал, докато сладката вода постепенно не го бе убила.

— Мисля, че организмите са умрели.

— Били са убити — насмешливо отвърна Нора. — От някое ужасно чудовище.

Корки я погледна ядосано.

— И аз видях луминесценцията, Нора.

— Преди или след като се надруса?

— Защо да те лъжа?

— Всички мъже са лъжци.

— Да, ако става въпрос за жени. Но никога за биолуминесциращ планктон.

Толанд въздъхна.

— Нора, не може да не знаеш, че в океаните под леда наистина живее планктон.

— Майк — гневно заяви тя, — моля те, недей да ме учиш на собствената ми работа. Под арктическите ледени шелфове живеят над двеста вида диатомеи. Четиринайсет вида автотрофни нанофлагелати, двайсет вида хетеротрофни флагелати, четирийсет вида хетеротрофни динофлагелати и няколко вида метазои, сред които полихети, амфиподи, копеподи, еуфаузиди и риба. Някакви въпроси?

Толанд се намръщи.

— Явно знаеш за арктическата фауна повече от мен и си съгласна, че под нас има много живот. Тогава защо се отнасяш толкова скептично към биолуминесциращия планктон?

— Защото тази шахта е затворена, Майк. Това е сладководна среда. Тук не може да проникне океански планктон!

— Усетих солен вкус във водата — настоя Толанд. — Съвсем слаб, но отчетлив. Тук някак си прониква солена вода.

— Да де — скептично отвърна Нора. — Усетил си солен вкус. Облизал си ръкава на стара потна канадка и си решил, че ПОСП сканирането и петнайсетте сонди не са точни.

Толанд й протегна мокрия ръкав на канадката си.

— Няма да оближа проклетата ти канадка, Майк. — Тя се вторачи в дупката. — Може ли да попитам защо предполагаемият планктон е решил да влезе през тази предполагаема пукнатина?

— Може би заради топлината — предположи океанологът. — Топлината привлича много морски създания. За да извадим метеорита, ние го затоплихме. Планктонът може инстинктивно да е бил привлечен към временно по-топлата среда в шахтата.