Дан Браун - Цифрова крепост

— Права си! — отсече Стратмор. — Точно затова се обадих на него. Не можех да си позволя лукса да…

— Знае ли директорът, че си изпратил цивилен?

— Сюзан — заплашително каза Стратмор, търпението му се изчерпваше. — Директорът няма нищо общо с това. И не знае нищо по въпроса.

Сюзан го изгледа невярващо. Имаше чувството, че го вижда за пръв път. Беше изпратил нейния годеник — преподавател! — в мисия на АНС и не бе информирал директора за най-голямата криза в историята на институцията.

— Лиланд Фонтейн не е информиран?!

Това вече бе последната капка за Стратмор. Той избухна:

— Я слушай, Сюзан! Повиках те, защото имам нужда от съюзник, а не от следовател. Имах една от най-тежките сутрини в живота си. Снощи свалих от интернет файла на Танкадо и оттогава не зная колко часа вече седя пред принтера и се моля TRANSLTR да се справи с него. Призори преглътнах гордостта си и позвъних на директора… и нека ти кажа, че му се обадих с надежда. Добро утро, сър. Извинявам се, че ви събудих. Защо се обаждам ли? Просто току-що открих, че TRANSLTR е за боклука. Причината е в един алгоритъм, от който целият ми отдел от високоплатени криптолози няма и грам представа! — Стратмор стовари гневно юмрук върху бюрото си.

Сюзан стоеше онемяла. Не бе издала звук. За десет години трудов стаж бе виждала Стратмор да изпуска нервите си в броени случаи — и нито веднъж с нея.

Десет секунди по-късно нито един от двамата още не бе проговорил. Накрая Стратмор се отпусна в креслото си и Сюзан установи, че отново е започнала да диша. Когато пак проговори, гласът му бе ледено спокоен:

— За нещастие се оказа, че директорът е в Южна Америка на среща с президента на Колумбия. И понеже нямаше нищо, което би могъл да направи за нас оттам, аз разполагах с две възможности: да поискам от него да прекрати срещата си и веднага да се върне или да се справя сам. — Отново настъпи дълга пауза. Накрая Стратмор вдигна глава и този път погледите им се срещнаха. Изражението му веднага омекна: — Сюзан… съжалявам. Изтощен съм. Това е сбъднал се кошмар. Знам, че си разстроена за Дейвид. Не исках да научиш по този начин. Мисля… мислех, че вече ти е известно.

Сюзан се почувства виновна.

— Реагирах прекалено емоционално. Извинявам се. Дейвид е добър избор.

Стратмор кимна разсеяно.

— Довечера ще се прибере.

Сюзан си мислеше за драмата в душата на началника си за стреса да се грижи за безпроблемната работа на TRANSLTR, за безкрайните оперативки и съвещания. Носеше се слухът, че съпругата му — имаха трийсетгодишен брак зад гърба си — го напускала. На всичко отгоре и тази криза с „Цифрова крепост“ — най-голямата заплаха през цялата история на съществуването на АНС. Най-сетне фактът, че този човек бе единак както в живота, така и в работата. Нищо чудно, че изглеждаше на границата на издръжливостта си.

— При създалите се обстоятелства — каза тя, — мисля, че е редно да извикаш директора.

Стратмор поклати упорито глава и на бюрото му капна капка пот.

— Не съм аз този, който ще компрометира сигурността на директора или ще рискува изтичане на информация, като му се обадя, за да го информирам за голяма криза, по отношение на която той е безсилен да помогне.

Сюзан знаеше, че е прав. Даже в подобни моменти Стратмор можеше да мисли кристално ясно.

— А помисли ли да информираш президента?

Стратмор кимна.

— Да. И взех решение да не го правя.

Сюзан се бе досетила, че е така. Старшите ръководители на АНС имаха прерогативите да се справят с различни кризисни ситуации в сферата на разузнаването, без да намесват президента. АНС бе единствената разузнавателна организация на Съединените щати, освободена от федерална отговорност по всички възможни обвинения. И Стратмор често се възползваше от този си имунитет — той предпочиташе да твори магията си в уединение.

— Шефе — опита се да спори тя, — това е прекалено голямо, за да се справим сами. Трябва да уведомим и някой друг.

— Сюзан, съществуването на „Цифрова крепост“ води до значителни последици за бъдещето на нашата организация. Нямам никакво намерение да информирам президента зад гърба на директора. Имаме криза и аз трябва да се справя с нея. — Той я изгледа замислено. — Аз съм заместник-директор по оперативните въпроси. — На лицето му се изписа изморена усмивка. — И освен това не съм сам. Разполагам на своя страна със Сюзан Флечър.

В този миг Сюзан осъзна какво бе онова в Стратмор, към което изпитваше толкова дълбоко уважение. В продължение на цели десет години, през трудности и изпитания, той й бе проправял път. Непрестанно. Неотклонно. И най-изумителна за нея бе твърдата му решимост, непоколебимото му придържане към неговите принципи, лоялността към страната, вярата в идеите. Каквото и да се случеше, командър Стратмор бе пътеводна светлина в свят на невъзможни решения.