Дан Браун - Цифрова крепост

— Ти си на моя страна, нали? — попита я той.

Сюзан се усмихна:

— Да, сър, сто процента.

— Добре… В такъв случай да почваме работа, а?

Дейвид Бекър бе ходил на погребения и бе виждал трупове, но в конкретния случай имаше нещо, което му въздействаше по особен начин. Трупът пред очите му не бе чисто облечен и с траурен макиаж, мирно положен в драпиран с коприна ковчег. Тялото бе чисто голо и безцеремонно проснато на алуминиева маса. Дори погледът в очите не бе безжизнен и изпразнен от съдържание, а беше обърнат нагоре към тавана и в него бе застинал ужас и съжаление.

— Donde estan sus efectos? — попита Бекър на чисто кастилско наречие. „Къде са нещата му?“

— Alli — отговори жълтозъбият лейтенант и за по-ясно посочи масата, на която бяха натрупани дрехи и дребни лични вещи.

— Es Todo? — „Това ли е всичко?“.

— Si.

Бекър поиска да му дадат кашон. Лейтенантът с готовност тръгна да му намери.

Беше събота вечер и формално погледнато, севилската морга бе затворена. Младият лейтенант бе пуснал тук Бекър, подчинявайки се на пряката заповед на началника на севилската „Гуардия“ — изглежда, дошлият американец имаше приятели по върховете.

Бекър разгледа купчината дрехи. Освен тях имаше паспорт, портфейл и очила — напъхани в една от обувките. На масата бе оставена и пътна чанта, иззета от гуардията от хотела на покойния. Указанията на Бекър бяха пределно ясни: „Не докосвай нищо, не чети нищо, вземи нещата и ги донеси. Всичките. Внимавай да не пропуснеш нещо“.

Бекър огледа пак всичко и се намръщи озадачено. „За какво, по дяволите, им трябват на АНС тези боклуци?“

Лейтенантът се върна с малък кашон и Бекър започна да нагъва дрехите в него.

Офицерът мушна с пръст палеца на крака на трупа:

— Quien es? — „Кой е този?“.

— Нямам представа.

— Прилича на китаец.

„По-скоро е японец“ — помисли Бекър, но не го каза.

— Горкият нещастник. Инфаркт, нали?

Бекър кимна разсеяно.

— Така ми казаха.

Лейтенантът въздъхна и съчувствено поклати глава.

— Севилското слънце е много жестоко. Утре внимавай по улиците.

— Благодаря — каза Бекър. — Само че аз си тръгвам.

— Че ти току-що дойде! — смая се полицаят.

— Зная, но онзи, който ми плаща билета, иска тези неща веднага.

Лейтенантът го изгледа обидено, засегнат така, както може да се засегне само испанец.

— Искаш да кажеш, че няма да вкусиш от Севиля?

— Идвал съм преди години. Красив град. Много бих искал да мога да поостана.

— Значи си виждал „Ла Жиралда“?

Бекър кимна. Истината бе, че никога не се беше качвал на върха на древната забележителност от времето на маврите, но я бе виждал.

— Ами „Алказар“?

Бекър отново кимна и си спомни нощта, когато бе слушал Пако де Лусия да свири на китара в двора. Фламенко под звездите в крепост от петнайсети век… Защо не бе познавал Сюзан тогава?

— И разбира се Христофор Колумб — усмихна се офицерът. — В нашата катедрала е погребан.

Бекър го погледна.

— Наистина ли? Аз пък си мислех, че е погребан в Доминиканската република.

— Глупости! Кой разпространява тези слухове? Колумб си е тук, в Испания. Испанската църква се гордее, че притежава реликвите му.

Испанската църква. Бекър знаеше, че в Испания има само една църква — римокатолическата. Католицизмът тук бе на по-голямо уважение дори отколкото във Ватикана.

— Е, разбира се, нямаме цялото му тяло — добави лейтенантът. — Solo es escroto.

Бекър спря да подрежда кашона и го изгледа. Solo es escroto. По лицето му плъзна усмивка.

— Само скротума?

Офицерът гордо кимна.

— Да. Когато църквата обяви някого за светец, разпраща реликвите му в различни катедрали, за да може всеки да се наслади на великолепието им.

— И все сте получили… — Бекър положи сериозни усилия да потисне смеха си.

— Това е много важна част! — каза офицерът. — Не ти е някакво ребро или пръст като в онези църкви из Галисия. Наистина трябва да останеш и да го видиш!

Бекър вежливо кимна.

— Може да се отбия на тръгване.

— Mala suerte — въздъхна офицерът. — Лош късмет. Катедралата е затворена до сутрешната меса.

— Е, тогава друг път. — Бекър се усмихна и вдигна кашона. — Сега трябва да тръгвам. Самолетът не чака.

— Да те хвърля ли до летището? — предложи офицерът. — С мотора.

— Не, благодаря. Ще взема такси. — Някога, в колежанските си години, Бекър се бе качвал на мотоциклет и едва не се бе убил. Нямаше желание да повтаря тези преживявания, независимо кой кара.