Дан Браун - Цифрова крепост

— Както искаш — каза офицерът и тръгна към вратата. — Тогава гася…

Бекър хвана кашона под мишница. „Всичко ли взех?“ Погледна за последен път трупа върху масата. Тялото беше голо, с лице нагоре, под флуоресцентните лампи не можеше да се скрие нищо. Неволно погледът на Бекър пак се отклони върху странно деформираните ръце.

Лейтенантът изгаси осветлението и всичко потъна в мрак.

— Почакай… — спря го Бекър. — Я светни.

Лампите блеснаха.

Бекър остави кашона на пода, върна се при трупа и внимателно огледа лявата му ръка.

Офицерът проследи погледа му.

— Грозна работа, а?

Но не деформацията бе привлякла вниманието на Бекър. В последния момент той бе забелязал нещо друго. Обърна се към офицера.

— Сигурно ли е, че всичко е в кашона?

Офицерът кимна и каза:

— Да, това беше всичко.

Бекър постоя малко с ръце на кръста. После вдигна кашона, върна го при масата и го обърна върху нея. Изтръска дрехите една по една. Накрая изпразни обувките и дори ги изчука върху плота за по-сигурно. Повторно опипа всичко, отстъпи крачка назад и смръщи вежди.

— Някакъв проблем ли има? — услужливо попита лейтенантът.

— Да — загрижено въздъхна Бекър. — Нещо се губи.

Токуген Нуматака стоеше в разкошно обзаведения си кабинет и гледаше градския пейзаж на Токио. Служителите му, както и конкурентите му, го познаваха като акута саме — „смъртоносната акула“. Цели три десетилетия той бе надхитрявал, надплащал, надрекларимирал цялата си японска конкуренция и сега бе на прага да се превърне в гигант и от световен мащаб.

Предстоеше му да сключи най-значителната сделка в живота си — сделка, която щеше да превърне „Нуматек Корпорейшън“ в бъдещия „Майкрософт“. Кръвта му кипеше от циркулиращия в нея адреналин. Бизнесът бе война… а войната бе страшно възбуждаща.

Макар Токуген Нуматака да бе имал известни съмнения, когато преди три дни му се бяха обадили, сега вече знаеше истината. Беше благословен с миоури — добро бъдеще. Боговете бяха избрали него.

— Имам копие на ключа за „Цифрова крепост“ — бе съобщил в слушалката глас с американски акцент. — Желаете ли да го купите?

Нуматака едва не се бе изсмял на глас. Веднага подуши, че това е някаква измама. „Нуматек Корп“ бе предложила много щедра сума в търга за новия алгоритъм на Енсей Танкадо и сега един от съперниците на компанията играеше игрички, опитвайки всичко, за да разбере размера на залога.

— Имате ключа? — престори се, че проявява интерес Нуматака.

— Да. Казвам се Северна Дакота.

Нуматака потисна напиращия в него смях. Всички знаеха за „Северна Дакота“. Танкадо бе съобщил пред пресата за мистериозния си партньор. Бе направил много мъдър ход с решението да се „обзаведе“ с партньор, защото даже в страна като Япония бизнесът не се свенеше от мръсни номера и хората сякаш бяха забравили какво означава да имаш чест. Енсей Танкадо не се намираше в безопасност. Достатъчно бе само една фирма да опита по-груба игра и ключът щеше да бъде публикуван, но тогава щяха да пострадат всички производители на софтуер на пазара.

Нуматака дръпна дълбоко от пурата си „Умами“ и реши да продължи още малко достойната за съжаление игра на обаждащия се.

— Значи продавате ключа, така ли? Много интересно… И какво мисли Енсей Танкадо по въпроса?

— Не съм се клел във вярност пред господин Танкадо. Господин Танкадо има глупостта да ми се довери. Ключът струва стотици пъти онова, което ми плаща, за да използва услугите ми.

— Съжалявам — каза Нуматака. — Ключът, с който разполагате, е безполезен за мен. Нали разбирате — в мига, в който разбере какво сте направили, той просто ще публикува своето копие и пазарът ще бъде залят.

— Вие ще получите и двете копия — изненада го гласът. — Моето и това на Танкадо.

Нуматака учтиво сложи длан върху микрофона и най-сетне се изсмя на глас. Все пак попита просто от любопитство:

— И колко искате за двата ключа?

— Двайсет милиона щатски долара.

Двайсет милиона бе почти предложената от Нуматака сума.

— Двайсет милиона? — ахна той престорено. — Но това е възмутително!

— Видял съм алгоритъма. Уверявам ви, че си заслужава парите.

„Хайде де — помисли си Нуматака, — че той струва поне десетократно“.

— За нещастие — каза той на събеседника си, играта му беше омръзнала, — и двамата добре знаем, че господин Танкадо няма да се съгласи на това. Би имало големи правни усложнения.

След многозначителна пауза гласът каза: