Дан Браун - Цифрова крепост

„Да — помисли си тя, — наистина се държах грубо с него“.

Съскането на отварящите се врати на „Възел 3“ я извади от тези й мисли.

Беше Стратмор.

— Сюзан — каза той, — току-що се обади Дейвид. Ситуацията се усложни.

— Пръстен? — попита Сюзан със съмнение. — Липсва пръстенът на Танкадо?

— Да. Имаме късмет, че Дейвид е забелязал липсата му. Голям шанс.

— Но ти търсиш ключ, а не пръстени.

— Така е — съгласи се Стратмор, — само че в този случай може да става дума за едно и също нещо. — И като забеляза, че Сюзан не разбира, добави: — Това е дълга история.

Сюзан посочи екрана на монитора със съобщението за изпратения трейсър.

— И без това няма какво друго да правя.

— Оказва се, че на смъртта му е имало свидетели — въздъхна Стратмор. — Според служител към моргата тази сутрин в местната полиция се обадил разтревожен канадски турист, който съобщил, че някакъв японец има сърдечна атака в парка. Служителят заварил Танкадо вече мъртъв — канадецът още бил до него — и повикал по радиото линейка. Докато линейката откарвала трупа на Танкадо към моргата, полицаят се опитал да разбере от канадеца какво се е случило. Но той — възрастен човек — само бърборел несвързано за някакъв пръстен, който Танкадо му дал точно преди да умре.

Сюзан погледна началника си откровено скептично.

— Танкадо сам е дал пръстена си?

— Да. Навирал го в лицето на стареца… изглеждало, сякаш го умолява да го вземе. Както изглежда, възрастният канадец е имал възможност да огледа пръстена отблизо. Според него пръстенът бил гравиран… с някакви букви.

— Текст?

— Да, при това, изглежда, не бил на английски. — Стратмор очаквателно повдигна вежди.

— Японски?

Стратмор поклати глава.

— Това беше и моята първа мисъл. Но нали разбираш, канадецът се оплакал, че буквите не означавали нищо. Няма начин да е объркал японски символи с латиница. Според него текстът изглеждал, сякаш нечия котка се е разхождала по клавиатурата.

Сюзан се засмя.

— Шефе, нали не мислиш наистина, че…

Стратмор я прекъсна:

— Сюзан, работата е кристално ясна. Танкадо е гравирал ключа за „Цифрова крепост“ на пръстена си. Златото е вечно. Независимо дали спи, взема душ или яде, Танкадо е знаел, че ключът винаги ще е с него, готов за използване, когато се наложи.

— На пръста му? — със съмнение попита Сюзан. — Толкова открито за всички?

— А защо не? Испания не е точно световната столица на криптографията. Никой не би имал и най-малка представа какво могат да означават буквите. Освен това, ако става дума за стандартния 64-битов ключ… дори посред бял ден никой не би могъл да разчете и запомни шейсет и четири символа.

Сюзан определено бе озадачена.

— И Танкадо е предал доброволно този пръстен на непознат човек секунди преди да умре? Защо?

Стратмор присви очи.

— А ти защо мислиш?

На Сюзан й трябваше секунда, за да се сети. После се ококори.

Стратмор кимна.

— Танкадо се е опитвал да го предаде. Смятал е, че ние сме направили покушение срещу него. Разбрал е, че умира, и съвсем логично е предположил, че сме замесени ние. Било е игра на сляпата случайност, но той е предположил, че по някакъв начин сме се добрали до него и сме използвали… не знам… отрова, някакво лекарство за забавяне на сърдечната дейност… кой знае какво си е помислил. Знаел е, че единственият вариант, в който бихме се опитали да го ликвидираме, е, ако вече сме разкрили самоличността на „Северна Дакота“.

По гърба на Сюзан полазиха тръпки.

— Разбира се… — прошепна тя. — Танкадо е решил, че сме неутрализирали „застрахователната му полица“ и сме преценили, че можем да отстраним и него.

Нещата постепенно й се изясняваха. Сърдечната атака бе дошла в толкова благоприятен за АНС момент, че бе неизбежно Танкадо да не заподозре АНС. И последната му мисъл беше станала мисълта за отмъщение. Беше предал пръстена си като последна възможност за публикуване на ключа. И в момента по невероятно стечение на обстоятелствата един нищо неподозиращ канадски турист държеше в ръцете си ключа за най-мощния шифроващ алгоритъм.

Сюзан пое дълбоко дъх и зададе неизбежния въпрос:

— И къде е канадецът сега?

— Точно това е проблемът. — Стратмор се намръщи.

— Полицаят не знае ли къде е?

— Не… Разказът на канадеца звучал толкова нелепо, че полицаят помислил, че той или е в шок, или е напълно сенилен. Така че качил стареца на задната седалка на мотоциклета си и го откарал до хотела му. Само че канадецът бил толкова непохватен, че даже не могъл да се удържи на седалката и… паднал още като потегляли. И не само паднал, ами си ударил лошо главата и си счупил китката.