Дан Браун - Цифрова крепост

— Какво?! — смая се Сюзан.

— Полицаят искал да го откара в болница, но канадецът бил извън себе си от гняв и казал, че по-скоро ще се върне пеша в Канада, отколкото да позволи някой да го качи пак на мотоциклет. Така че полицаят го придружил до някаква малка клиника наблизо и го оставил там.

— Предполагам, че е излишно да питам къде се намира в този момент Дейвид, нали — намръщено попита Сюзан.

Дейвид Бекър излезе под палещото слънце и стъпи върху нажежените синьо-бели плочки на огромния площад „Плаза де Еспаня“. Пред него, над дърветата и покривите, се издигаше Ел Аюнтамиенто — древната сграда на кметството. Кулите в арабски стил и орнаментираната фасада оставяха впечатлението, че постройката е била замислена по-скоро като дворец, отколкото като сграда на някаква обществена служба. Въпреки дългата й история на военни преврати, пожари и публични екзекуции, тук идваха доста туристи, подмамени от бележката в туристическите брошури, че е била използвана като щабквартира на англичаните във филма „Лорънс Арабски“. За „Колумбия Пикчърс“ се бе оказало много по-евтино да снимат филма в Испания, отколкото в Египет, а мавританското влияние върху испанската архитектура бе повече от достатъчно, за да повярват зрителите, че виждат на екрана Кайро.

Бекър превъртя стрелките на своя „Сейко“ на местно време — 9:10 вечерта, по местните стандарти още следобед, защото никой уважаващ себе си испанец нямаше да вечеря преди залез, а ленивото андалуско слънце рядко напускаше небето преди десет.

Макар под краката му да пареше — а може би и заради това, — Бекър установи, че прекосява парка на доста бърз ход. Този път гласът на Стратмор бе прозвучал в слушалката много по-настойчиво, отколкото сутринта. Новите му нареждания не оставяха никакво място за объркване: „Намери канадеца, вземи пръстена. Направи всичко нужно, за да се добереш до пръстена“.

Бекър вече започваше да се пита какво толкова има в този пръстен с гравиран надпис. Стратмор не бе сметнал за нужно да обяснява, а и Бекър не го бе попитал — нямаше право.

Клиниката се виждаше съвсем ясно от другата страна на Авенида Исабела Католика — универсалният символ на червен кръст в бял кръг, нарисуван под покрива. Полицаят бе оставил канадеца тук преди няколко часа. Счупена китка, цицина на главата — нямаше никакво съмнение, че вече го бяха пуснали да си ходи. Бекър просто се надяваше да получи някаква информация — адреса на местен хотел или поне телефонен номер, на който този човек можеше да бъде намерен. С малко късмет можеше да го открие бързо, да вземе от него пръстена и без повече усложнения да се прибере вкъщи.

Стратмор му бе казал: „Използвай десетте хиляди, ако трябва да купиш пръстена. Ще те възмездя“. „Не е необходимо“ — отговори му Бекър. Не беше дошъл в Испания за пари. Беше го направил заради Сюзан. Стратмор бе наставник и покровител на Сюзан. Сюзан му дължеше много — може би всичко — и участието в някаква еднодневна задача бе най-малкото, което Бекър можеше да направи за нея.

За нещастие досега нещата се бяха развили не по най-добрия възможен начин. Беше се надявал да й се обади от самолета и да й обясни всичко. В един момент дори бе обмислял възможността да използва радиостанцията на пилота, за да помоли Стратмор да се свърже със Сюзан, но после се отказа да използва заместник-директора на АНС в решаването на личните си връзки.

Три пъти бе опитвал да й се обади — първо, от, както се разбра, повредения телефон в самолета, после от телефонен автомат на летището и след това от моргата. Но Сюзан я нямаше. Дейвид бе питаше къде ли може да е отишла. Беше се свързал с телефонния й секретар, естествено, но не бе оставил съобщение — онова, което имаше да й каже, не бе за запис на бездушна машина.

Видя телефонна кабина непосредствено до входа на парка, забърза към нея, грабна слушалката, пъхна телефонната си карта и избра презокеанския номер. Последва дълга пауза за установяване на връзка. Най-сетне чу сигнала.

„Хайде! Нека си си вкъщи!“

На петия сигнал отново се включи секретарят:

„Здрасти. Аз съм Сюзан Флечър. В момента ме няма, но ако оставите името си…“

Бекър изслуша докрая. „Къде ли е?“ Не се съмняваше, че Сюзан вече е изпаднала в паника. Дали не бе решила да отиде в „Стоун Манър“ без него? В слушалката се чу сигналът, след който можеше да запише съобщението си.

— Здрасти… — Помълча, неуверен какво да каже. Едно от нещата, които мразеше в телефонните секретари, бе, че ако направиш пауза да помислиш, те автоматично се изключват. — Съжалявам, че не се обадих — каза той точно навреме. Не знаеше дали е редно да й споменава по открита линия какво става. Реши да не го прави. — Обадѝ се на Стратмор. Той ще ти обясни всичко. — Сърцето му биеше тежко. „Това е абсурдно“, мина през ума му. — Обичам те — довърши той и затвори.