Дан Браун - Цифрова крепост

— Шефе, наистина мисля, че трябва да проверим…

— Фил — вече по-строго повтори Стратмор, — TRANSLTR е наред. Ако скенерът ти е надушил нещо необичайно, причината е, че ние сме го сложили там. Сега, ако не възразяваш… — Той многозначително замълча и сис-секът разбра. Отделеното му време бе изтекло.

— Диагностика… дрън-дрън! — мърмореше вбесено Фил по пътя към лабораторията. — Що за цикъл е това, дето ще върти три милиона процесора цели шестнайсет часа?!

Чартрукян се питаше дали не трябва да съобщи на своя супервайзър. На проклетите криптолози не им пукаше за сигурността!

Фил Чартрукян не можеше да забрави клетвата, която бе положил при постъпването си в Сис-сек. Беше се заклел да използва всичките си познания, целия си опит и инстинкта си в защита на многомилиардната инвестиция на АНС.

— Инстинкт! — изсумтя той. — Трябва ли да си ясновидец, за да усетиш, че това не е никаква диагностика!?

Възмутен до дъното на душата си, той отиде до близкия терминал и активира масива от програмни средства за пълен анализ на работата на TRANSLTR.

— Чедото ти има проблем, шефе — прошепна той на себе си. — Значи инстинктът за теб не означава нищо, така ли? Тогава ще ти дам и доказателство!

„Ла Клиника де Салуд Публика“ всъщност бе ремонтирано за целта старо начално училище и външно изобщо не приличаше на болница. Беше дълга едноетажна тухлена сграда с огромни прозорци и отдавна ръждясала люлка в задната част на двора. Бекър се качи по изронените стъпала.

Вътре беше тъмно и шумно. Чакалнята бе дълъг тесен коридор с подредени покрай стената метални столове. Надпис на парче от кашон, закрепен върху магаре за рязане на дъски, информираше „OFICINA“, а стрелката под него сочеше към дъното на коридора.

Бекър тръгна натам. Имаше странното усещане, че се намира в декор, създаден за евтин холивудски филм на ужасите. Миришеше на урина. Крушките в дъното на коридора бяха изгорели, така че последните десет-петнайсет метра извървя сред едва различими силуети. Окървавена жена… плачеща млада двойка… молещо се момиченце… Бекър стигна до края на тъмния коридор. Вратата отляво бе открехната и той я отвори. Една гола възрастна съсухрена жена на кушетка се мъчеше да си намести подлогата.

„Прекрасно — простена Бекър и внимателно затвори вратата. — И къде, по дяволите, е офисът?“

Чу зад чупката на коридора гласове, тръгна към тях и се озова пред полупрозрачна врата, зад която се караха хора. Този път бутна вратата неуверено. Лудница. Точно както се бе опасявал.

На опашката чакаха поне десетина души и всички се блъскаха и викаха. Испания бе известна с неорганизираността си и Бекър знаеше, че спокойно може да изкара тук нощта в чакане някой да му даде информация за канадеца. Зад гишето имаше само една служителка и основното й занимание бе да се отбранява от нападките на ядосаните пациенти. Бекър постоя на прага няколко секунди — обмисляше вариантите. Да, имаше и по-добър начин.

— Con permiso! — извика някакъв санитар и край тях профуча носилка на колелца.

Бекър избегна сблъсъка и извика след санитаря:

— Donde esta el telefono?

Без да забавя ход, мъжът посочи една двойна врата и изчезна зад завоя.

Помещението зад двойната врата бе огромно — несъмнено някогашен физкултурен салон. Подът бе резедав и под лекото съскане на мощните флуоресцентни лампи сякаш идваше на фокус и излизаше от фокус на приливи и отливи. На стената бе окачено баскетболно табло с увиснал обръч. По пода бяха пръснати без никакъв ред ниски кушетки с лежащи на тях болни. В отсрещния ъгъл, под отдавна изгорялото табло за резултати, имаше стар телефонен автомат. Бекър се помоли наум да работи.

Тръгна към него, като бъркаше в джоба си за монети. Намери 75 песети — ресто от таксито, — достатъчни за две градски обаждания. Усмихна се учтиво на една излизаща сестра и набра „Справки“. След трийсет секунди разполагаше с номера на регистратурата на клиниката.

Във всяка страна има една универсална истина, отнасяща се до всички учреждения: никой не понася звънящ телефон. Колкото и хора да чакат да бъдат обслужени, чиновникът по правило ще зареже работата си, за да отговори.

Бекър набра шестцифрения номер. След секунди щеше да се свърже. Не можеше да има никакво съмнение, че днес бяха приели само един канадец със сътресение и счупена китка и следователно картонът му щеше да бъде лесно откриваем. Бекър знаеше, че едва ли някой ще издиктува с готовност пред непознат името и адреса на изписания пациент, но си имаше план.