Дан Браун - Цифрова крепост

Мъжът огледа обстановката, в която се намираше, и разглади с дългите си пръсти увисналите си бели мустаци.

— Какво желаете? — Английският му беше с лек носов акцент.

— Сър — започна Бекър; изговаряше думите внимателно, сякаш говореше на глух. — Налага се да ви задам няколко въпроса.

Мъжът го изгледа със странно изражение.

— Какъв ви е проблемът?

Бекър леко се намръщи — английският на този човек бе безукорен — и веднага изостави покровителствения си тон:

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но случайно да сте били днес на Плаза де Еспаня?

Възрастният мъж го изгледа подозрително и попита:

— Да не сте от градската управа?

— Не, аз съм от…

— От Бюрото по туризма?

— Не, аз…

— Вижте, зная защо сте тук! — Старецът се надигна. — Но пред мен тия не минават! Казвал съм го преди, мога да го повторя хиляди пъти: Пиер Клошар пише за света по начина, по който го вижда! Някои от вашите туристически брошури могат да спестяват истината, заради някоя и друга нощ на безплатни обиколки из заведенията, но „Монреал Таймс“ не се продава! Отказвам!

— Извинявам се, сър, но мисля, че не ме раз…

— Merde alors! Разбрах ви прекрасно! — Мъжът поклати заплашително костеливия си показалец под носа на Бекър и гласът му отекна под тавана на гимнастическия салон: — Не сте първият! Същото опитаха в „Мулен Руж“, „Браунс Палас“ и „Голфиньо“ в Лагос. Но какво излезе в пресата? Истината! Най-противният „Уелингтън“, който съм вкусвал! Най-мръсната вана, която съм виждал! И най-каменистият плаж, на който съм лягал! Читателите ми винаги са очаквали от мен само истината!

Пациентите по близките кушетки започваха да се размърдват и да се надигат да видят какво става. Бекър се огледа неспокойно. Последното, от което имаше нужда в момента, бе някоя сестра да го изхвърли навън.

Клошар обаче продължаваше:

— Онова възмутително подобие на полицай работи за вашия град! Качи ме насила на мотоциклета си! И… вижте ме сега!… — Той безсилно опита да повдигне ръката си. — Кой сега ще води моята колона?

— Сър, аз…

— За четиридесет и три години странствания по света не съм се чувствал по-скапано! И погледнете само къде съм заврян! Не зная дали се сещате, но моята колона се спонсорира от…

— Сър! — Бекър вдигна примирително ръце. — Не ме интересува вашата колона — аз съм от канадския консулски отдел. И съм тук, за да ви помогна!

В салона се възцари мъртва тишина. Старецът го изгледа подозрително.

Бекър сниши глас почти до шепот:

— Дошъл съм да видя мога ли да направя нещо за вас. — „Като например да ти дам малко успокоително“.

След дълга пауза канадецът попита, вече много по-меко:

— Консулството?

Бекър кимна.

— Значи не сте тук във връзка с колоната, която водя?

— Не, сър.

В тялото на Пиер Клошар сякаш се спука раздуващ го балон и той бавно се отпусна на възглавниците. Изглеждаше съкрушен.

— Мислех, че сте от кметството… и че се опитвате да ме… — Гласът му за момент заглъхна. — Ако не е заради колоната ми, защо тогава сте тук?

Добър въпрос, призна Бекър и си представи Смоуки Маунтинс.

— Съвсем неофициален акт на внимание от страна на дипломатическото тяло — нагло излъга той.

Отговорът му изненада лежащия мъж.

— Акт на внимание?!

— Да, сър. Убеден съм, че човек като вас е наясно с усилията на канадското правителство да опази своите граждани от униженията, на които са подложени в тези… ъъъ… нека ги наречем „не така уредени“ страни.

Тънките устни на Клошар се изкривиха в многозначителна усмивка.

— Но… разбира се… колко приятно.

— Нека се уверя: вие сте канадски гражданин, нали?

— Естествено. Колко глупаво от моя страна. Моля да бъда извинен. Надявам се, разбирате, че хора в моето положение често са обект на… хм… надявам се, досещате се.

— Да, господин Клошар. Но това е цената, която се налага да плащате за известността.

— Именно. — Клошар трагично въздъхна. Беше влязъл в ролята на жертва, толерираща масите. — Никога не съм си представял по-отвратително място от това. — Той извъртя очи в безсилно примирение с обстоятелствата. — Подигравка с човешкото достойнство. На всичко отгоре решиха да ме задържат и през нощта.

Бекър се огледа.

— Знам. Ужасно, наистина. Съжалявам, че ми отне толкова време, за да се добера дотук.

Клошар го погледна объркано.

— Всъщност защо сте дошли?

Бекър реши да смени темата.

— Виждам на главата ви ужасна цицина. Боли ли?

— Не, не бих казал. Изтърколих се — това, изглежда, е цената, която плащаме, за да сме добри самаряни. Виж, китката ме боли. Тъпата им полиция. Ама наистина!… Да качиш човек на моята възраст на мотоциклет! Това е направо подсъдно.