Дан Браун - Цифрова крепост

Като старши криптолог, Сюзан си бе избрала терминала, предоставящ най-добър изглед — работещият на него имаше поглед върху цялото пространство под купола на отдел „Крипто“. През стъклената стена се виждаше и разположеният в средата на помещението TRANSLTR.

Провери колко време е минало. Чакаше вече цял час. Явно в ARA не бързаха да препратят пощата на „Северна Дакота“. Въздъхна тежко. Въпреки усилията й да изхвърли от мислите си сутрешния разговор с Дейвид, разменените думи не излизаха от главата й. Разбираше, че се е държала прекалено твърдо с него. Надяваше се да е добре в Испания.

От унеса я изтръгна острото съскане на плъзгащата се врата. Тя вдигна очи и простена наум. На прага стоеше Грег Хейл.

Грег Хейл бе висок мускулест блондин с гъста коса и трапчинка на брадичката. Беше гръмогласен, як и натруфено облечен. Колегите го бяха кръстили „Халит“ — на името на минерала. Хейл си бе внушил, че става дума за някакъв рядък вид скъпоценен камък — нещо достойно за ненадминатия му интелект и коравата му физика. Ако егото му бе позволило да отвори някоя енциклопедия, щеше да открие, че става дума за солен остатък след изпаряването на океаните.

Както всички криптолози на АНС, Хейл заработваше добре. Обаче имаше проблем със запазването на тази тайна. Така че караше бял „Лотус“ с шибидах и оглушителна стереосистема. Беше маниак на тема разни устройства и колата му бе най-добрата илюстрация що за човек е, понеже в нея имаше инсталирани: компютърна GPS система, гласово-активирани ключалки на вратите, активна петточкова антирадарна система и клетъчен факс-телефон, гарантиращ му, че никога няма остане извън обхват. Персонализираната регистрационна табела на колата му беше MEGABYTE със светеща във виолетов цвят неонова рамка.

Грег Хейл бе намерил спасение от съдбата на дребен престъпник в американската морска пехота. Там бе научил и компютрите. В крайна сметка се бе превърнал в един от най-добрите програмисти на Флота и бе поел по пътя на славна военна кариера. Два дни преди да приключи третия си мандат, бъдещето му внезапно се бе променило. По време на пиянска свада Хейл бе убил по непредпазливост колега пехотинец. Корейското бойно изкуство таекуондо, макар и умение на самозащита, се бе оказало смъртоносно. Бяха го разжалвали веднага.

След като бе излежал малката си присъда, Халит бе започнал да търси работа като програмист в частния сектор. Не бе правил опити да скрие инцидента, довел до края на неговата така и несъстояла се кариера, и успешно бе изкушавал колебаещите се работодатели с предложението да поработи месец за тях, без да му плащат. Не бе имало недостиг на желаещи да опитат — и след като се бяха убеждавали, че е на ти с компютрите, бяха искали да го задържат.

С натрупването на опит като програмист Хейл си бе създал благодарение на интернет и безброй връзки из целия свят. Беше от новото поколение киберманиаци, разполагащи с имейл кореспонденти във всяка страна по света, и с интерес посещаваше както чат клубове със съмнителна слава, така и европейските електронни форуми. На два пъти го бяха уволнявали, защото бе използвал служебния си достъп до интернет, за да сваля порно-снимки.

— Какво правиш тук? — попита Хейл и я изгледа втренчено. Нямаше съмнение, че бе разчитал да разполага с „Възел 3“ за себе си в този съботен ден.

Сюзан си наложи да запази хладнокръвие.

— Събота е, Грег, Мога да ти задам същия въпрос. — Всъщност тя знаеше с какво се занимава Грег тук. Той беше неизлечим компютърен маниак. Без да се съобразява с правилото да се почива в събота, Грег често идваше в „Крипто“ през уикендите, за да разполага с повече изчислителна мощност за тест на новите програми, над които работеше.

— Просто исках да оптимизирам няколко реда код и да проверя електронната си поща — обясни Хейл, без да спира да я оглежда. — Та за какво каза, че си дошла ти днес тук?

— Не съм ти казала — отговори Сюзан.

Хейл заинтригувано изви вежди.

— Хайде да не се правим на свенливи. Знаеш, че във „Възел 3“ тайни няма. Един за всички, всички за един и така нататък.

Сюзан отпи от билковия си чай, подчертано, без да му обръща внимание. Хейл сви рамене, тръгна към кухненския бокс на „Възел 3“ — това винаги бе първата му спирка тук, престорено въздъхна дълбоко и огледа, без да се притеснява, краката на Сюзан, показващи се под масичката на терминала. Без да го поглежда, Сюзан ги прибра и продължи да работи. Хейл се ухили.

Сюзан бе свикнала с опитите му да я свали. Любимата му фраза бе намекът за по-близък интерфейс с цел да установят степента на съвместимост на индивидуалния им хардуер. Фраза, от която стомахът на Сюзан се обръщаше. Проблемът бе, че беше прекалено горда, за да се оплаче на Стратмор от Хейл — беше й много по-лесно да не му обръща внимание.