Дан Браун - Цифрова крепост

Бекър отпусна бележника и химикалката. Вече нямаше смисъл да се преструва. Очертаваше се голям проблем.

— Значи пръстенът е у германеца?

— Точно така.

— И къде отиде той?

— Нямам представа. Аз изтичах да повикам полицията. Когато се върнах, него го нямаше.

— Не знаете ли кой беше?

— Ами… турист.

— Сигурен ли сте?

— Вадя си хляба от туристите — отсече Клошар. — Няма начин да не позная турист. Двамата с приятелката му се разхождаха из парка.

Бекър се объркваше все повече.

— Приятелка? Германецът не е бил сам?

— Беше с придружителка. С разкошна червена коса. Прекрасно създание.

— Придружителка? — смая се Бекър. — Искате да кажете… проститутка?

Клошар сбърчи нос.

— Е… ако трябва да използваме вулгарни термини.

— Но… полицаят не ми каза нищо за…

— Разбира се, че не е ви е казал. Аз не съм му споменавал за придружителката. — Клошар махна пренебрежително със здравата си ръка. — Те не са престъпнички… абсурдно е, че ги третират като обикновени крадли.

Бекър беше в състояние на лек шок.

— Имаше ли там още някой?

— Не, бяхме само тримата. В тази жега…

— Сигурен ли сте, че жената е била проститутка?

— Абсолютно! Няма начин красавица като нея да се шляе с такъв като него, освен, ако не й е било добре платено! Защото той беше дебел, тлъст, разплут! Непоносим немски шопар! — Клошар изкриви лице от болка, докато се наместваше, но пренебрегна болката и продължи: — Не човек, а чудовище… поне сто и четиридесет кила. Беше се вкопчил в тая бедна сърничка, сякаш не я пускаше да му избяга… не че бих я обвинил, разбира се. Ама наистина! Опипваше я с лапите си. Хвалеше се, че била негова за уикенда само срещу някакви си триста долара! Той трябваше да пукне на място, а не онзи нещастен азиатец!

Клошар поспря, за да си поеме дъх, и Бекър се възползва от паузата:

— Той каза ли ви името си?

Клошар се замисли за момент, после поклати глава.

— Не. Пък и защо? — После мъченически се намести на възглавниците.

Бекър въздъхна. Пръстенът се бе изпарил пред очите му. Стратмор определено нямаше да е доволен.

Клошар избърса челото си. Избликът на ентусиазъм бе доизцедил малкото му сили. Изведнъж заприлича на много болен човек.

Бекър опита друг подход:

— Господин Клошар, бих искал да снема показания и от германеца и неговата придружителка. Имате ли някаква представа къде са отседнали?

Клошар затвори очи; очевидно бе на края на силите си. Дишането му бе станало плитко и накъсано.

— Нещо… каквото и да е? — настоя Бекър. — Да кажем… името на придружителката?

Мълчание.

Клошар разтри дясното си слепоочие. Изведнъж бе пребледнял мъртвешки.

— Ами… ъъ… не. Не мисля, че… — Гласът му трепереше.

Бекър се наведе над него.

— Лошо ли ви е?

Клошар кимна, едва-едва.

— Не… просто… това вълнение… — Затвори очи и изпъшка.

— Как се казваше тя?

— Не си спомням. — Клошар бързо отпадаше.

— Помислете — настоя Бекър. — Много е важно в консулския отдел да разполагаме с възможно най-пълната информация. Наложително е да подкрепя вашата история с показания и на други свидетели. Всяка информация, която можете да ми дадете за тяхното местонахождение…

Но Клошар не го слушаше. Попи челото си с чаршафа.

— Съжалявам… може би утре… — Наистина изглеждаше много зле.

— Господин Клошар, важно е да си спомните това сега.

Бекър изведнъж усети, че е повишил глас. Хората около тях се надигаха, за да видят какво става. В дъното на салона се появи сестра и се насочи право към тях.

— Каквото и да е — не се предаваше Бекър.

— Германецът я нарече…

— Как?

„Още малко, човече!“

— Роса…

Сестрата бе съвсем наблизо и беше много ядосана.

— Роса? — Бекър раздруса подканващо ръката на Клошар.

Старецът простена.

— Нарече я… — Говореше едва-едва, почти не му се разбираше.

Сестрата се развика на Бекър. Той не я чуваше — цялото му внимание бе съсредоточено върху устните на стареца. Раздруса го за последен път и в същия миг сестрата го сграбчи за рамото.

И точно тогава устните на Клошар помръднаха. Думите, които изрекоха, всъщност бяха по-скоро въздишка… сладостен спомен:

— Росна капка…

Сестрата повлече Бекър встрани.

„Росна капка“ — недоумяваше Бекър. — Що за име пък е това? Дръпна се от ръцете на сестрата и се наведе над Клошар:

— Росна капка? Сигурен ли сте?

Но Пиер Клошар беше заспал от изнемощение.

Сюзан седеше сама във „Възел 3“. Топлеше пръстите си с чаша билков чай и търпеливо чакаше връщането на трейсъра.