Дан Браун - Цифрова крепост

Чуваше сигнала за повикване. Кой знае защо, бе решил, че ще му отговорят на петото иззвъняване, но се наложи да изчака деветнайсет сигнала.

— Клиника де Салуд Публика — излая в ухото му някаква измъчена служителка.

Бекър заговори на испански с тежък франко-американски акцент:

— Обажда се Дейвид Бекър от канадското посолство. Наш гражданин днес е бил докаран при вас. Искам личните му данни, за да направим тук нужното за изплащане на разноските му.

— Чудесно — въздъхна жената. — Ще ги изпратя в понеделник до посолството.

— Всъщност — настоя Бекър — важно е да ги получа веднага.

— Това не е възможно — сопна се жената. — Много сме заети.

Бекър вкара в гласа си официална нотка:

— Случаят е спешен. Човекът има мозъчно сътресение и счупена китка. Бил е при вас по някое време днес сутринта. Сигурен съм, че картонът му е най-отгоре.

Каза последните думи със силен акцент — искаше да остави у жената впечатлението, че е силно развълнуван и объркан до степен на пълна безпомощност. Знаеше, че такова състояние може да накара доста хора да заобиколят правилата, само и само за да помогнат.

Но вместо да забрави за правилата, жената изруга самодоволните американци и тресна слушалката.

Бекър се намръщи и затвори. Провал. Перспективата да прекара часове на опашката изобщо не го радваше: времето летеше и канадецът можеше да се запилее бог знае къде. Като нищо можеше вече да е на летището в очакване на полет за Канада. А можеше да реши да продаде някому пръстена. Не, Бекър не можеше да си позволи лукса да чака с часове на опашка. С нова решителност, граничеща с отчаяние, той пак грабна слушалката и набра същия номер. Чу сигнала. Един път… два пъти… три…

И изведнъж изумено се вгледа в близката кушетка. Точно пред него, подпрян на купчина пожълтели от употреба възглавници, лежеше възрастен мъж с чисто нова гипсова превръзка на дясната китка.

Американецът, позвънил на пряката телефонна линия на Токуген Нуматака, беше разтревожен.

— Господин Нуматака… имам само секунди.

— Чудесно. Надявам се, че разполагате с двата ключа?

— Очертава се малко забавяне — обясни американецът.

— Това е неприемливо — изсъска Нуматака. — Обещахте да ги имате до края на деня!

— Появи се малък проблем.

— Мъртъв ли е Танкадо?

— Да — увери го гласът. — Моят човек е убил Танкадо, но не е могъл да вземе от него ключа. Малко преди да умре, Танкадо го е дал на някакъв турист.

— Възмутително! — ядоса се Нуматака. — И как тогава ще ми обещаете изключителните права…

— Спокойно — спря го американецът. — Ще ги имате. Гарантирам ви го. В секундата, в която открием липсващия ключ, „Цифрова крепост“ ще е само ваша.

— Но ключът може да бъде копиран!

— Всеки, който го е видял, ще бъде елиминиран.

Настъпи кратка тишина. Накрая Нуматака попита:

— И къде е ключът сега?

— Всичко, което трябва да знаете, е, че ще бъде намерен.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Защото аз не съм единственият, който го търси. И американското разузнаване е надушило за изгубения ключ. По съвсем очевидни причини те биха искали да предотвратят неговото публично огласяване, за да спрат разпространението на „Цифрова крепост“. Изпратили са човек, който да го открие. Казва се Дейвид Бекър.

— Откъде знаете?

— Няма значение.

— И ако господин Бекър намери ключа?

— Моят човек ще го вземе от него.

— А след това?

— Не се безпокойте — студено го увери американецът. — Намери ли ключа, Бекър ще бъде възнаграден, както заслужава.

Дейвид Бекър пристъпи към кушетката и се вгледа в спящия на нея възрастен човек. Дясната му китка беше гипсирана. Възрастта на мъжа бе между шейсет и седемдесет години. Снежнобялата му коса бе грижливо вчесана на път, а през центъра на челото му минаваше тъмновиолетова следа, която стигаше до дясното му око.

„Малка цицина?“ — спомни се той думите на лейтенанта. Огледа пръстите на мъжа. Нямаше и следа от златен пръстен. Наведе се и докосна ръката му.

— Сър? — Леко го раздруса. — Извинете… сър?

Мъжът не помръдваше.

Бекър опита отново, този път по-енергично.

— Сър?

Този път мъжът се размърда.

— Qu’est-ce… quelle he’ure est… — Той бавно отвори очи и се намръщи, че са го обезпокоили. — Quest-ce-que vous voulez?

„Да — помисли си Бекър, — френски канадец!“ И му се усмихна приветливо.

— Разполагате ли с минутка?

Макар френският на Бекър да бе перфектен, той реши да говори на английски — можеше да се предполага, че това е вторият език на мъжа. Да убедиш един непознат да ти даде златен пръстен не беше лесна задача и Бекър прецени, че е добре да се възползва и от най-незначителното предимство в тази необичайна ситуация.