Дан Браун - Цифрова крепост

Отново се обърна, за да излезе, и погледна надолу към TRANSLTR. Съществуването на неразбиваем алгоритъм бе концепция, с която тепърва трябваше да свиква. Молеше се наум да намерят „Северна Дакота“ колкото може по-бързо.

— Побързай — обади се Стратмор зад нея — и преди да е паднала нощта, ще можеш да си в Смоуки Маунтинс.

Сюзан замръзна. Знаеше, че не е споменавала пред Стратмор за екскурзията. Извърна се. „Нима АНС подслушва телефона ми?“

Стратмор се усмихна виновно.

— Дейвид ми каза тази сутрин за намеренията ви. И допълни, че ще си много ядосана от промяната в плана.

Сюзан се обърка.

— Говорил си с Дейвид тази сутрин?

— Разбира се. — Стратмор изглеждаше изненадан от реакцията й. — Нали трябваше да го инструктирам.

— Да го инструктираш? За какво?

— За пътуването му. Изпратих го в Испания.

Испания. „Изпратих го в Испания“. Думите на началника й изгаряха ушите й.

— Дейвид е в Испания? — Не можеше да повярва. — Изпратил си го в Испания? — В гласа й прозвуча гняв: — Но защо?

Стратмор изглеждаше поразен. Явно не бе свикнал да му се повишава тон, най-малко от страна на подчинените му служители, та дори да ставаше дума за старшия му криптолог. Погледна Сюзан объркано. Стори му се, че вижда в нея тигрица, извила гръб, за да защити малкото си.

— Сюзан… — тихо каза той. — Нали си говорила с него? Дейвид не ти ли обясни?

Но тя бе прекалено смаяна, за да може да говори. „Испания? Заради това ли Дейвид отложи пътуването ни до «Стоун Манър»?“

— Тази сутрин изпратих кола да го вземе. Той каза, че ще ти се обади, преди да тръгне. Съжалявам. Мислех, че…

— Защо си го изпратил в Испания?

Стратмор помълча, гледаше я изпитателно.

— За да вземе другото копие на ключа.

— Кое друго копие?

— Това в ръцете на Танкадо.

Сюзан се обърка.

— За какво говориш?

Стратмор въздъхна.

— Танкадо със сигурност е разполагал с копие на ключа, когато е починал. Можеш да разбереш, надявам се, нежеланието ми да го видя да се търкаля из моргата в Севиля.

— И изпрати Дейвид Бекър? — Сюзан започваше да претръпва. Шокът й отминаваше, но нещата продължаваха да изглеждат все така объркани. — Та Дейвид даже не работи за теб!

Стратмор изглеждаше неприятно изненадан. Все пак никой не можеше да си позволява да говори на заместник-директора на АНС по този начин.

— Сюзан — обясни той, като явно полагаше усилия да запази спокойствие, — точно в това е работата. Имах нужда от…

Тигрицата скочи.

— Разполагаш с двайсет хиляди служители на твое подчинение! Кое ти дава право да изпратиш точно моя годеник?

— Имах нужда от цивилен куриер, някой максимално несвързан с правителствената администрация. Ако минех по отъпканите канали и някой надушеше…

— И Дейвид Бекър е единственият цивилен, когото познаваш?

— Не! Дейвид Бекър не е единственият цивилен, когото познавам! Но беше шест сутринта и ситуацията се развиваше стремително! Знам, че Дейвид владее местния език, имам му доверие и дори реших, че му правя услуга!

— Услуга ли? — заекна Сюзан. — Да го изпратиш в Испания е услуга за Дейвид?

— Да! Защото му плащам десет хиляди долара за един ден работа. Просто трябва да вземе личните вещи на Танкадо и да се прибере веднага. Това наричам да направиш някому услуга.

Сюзан замълча. Сега разбра. Всичко бе заради парите. Мислите й се върнаха пет месеца назад към нощта, когато президентът на университета Джорджтаун бе предложил на Дейвид повишение на поста ръководител на катедрата за чужди езици. Предупреди го, че това е свързано с намаляване на лекционните му часове и неизбежно увеличение на канцеларщината, но компенсацията е значително увеличение на заплатата. Сюзан искаше да му извика: „Не го прави! Това няма да ти донесе щастие! Имаме много пари има ли някакво значение кой от нас какво печели?“. Но не можеше да се намесва. В крайна сметка подкрепи решението му да приеме. Когато си легнаха заедно онази нощ, се опита да се радва заедно с него, но нещо в нея й казваше, че предстои катастрофа. Оказа се права… но тогава дори не бе предполагала колко права ще се окаже.

— Платил си му десет хиляди долара? — попита тя. — Това е мръсен номер!

Стратмор вече открито започваше да се ядосва.

— Номер? Не е никакъв номер! За твое сведение аз дори не му казах за парите! Помолих го да ми направи лична услуга. И той се съгласи да тръгне.

— Естествено, че ще се съгласи. Та ти си ми началник. Да не говорим, че си заместник-директор на АНС! Как ще ти каже „не“?