Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Вао’сх го поведе из задните улички на Марата към претъпканите общи жилища на слугите, помощниците, готвачите и поддържащия персонал.

— Тъй като Сагата за седемте слънца е притежание на всеки илдириец, всичко това са детайли и нюанси, които ще ми дадат възможност да разказвам по начин, съответстващ и смислен за всички съсловия.

Влязоха в едно преходно помещение в покрайнините на купола. Вао сх беше силно развълнуван.

— Сега ще те изведа навън и ще разбереш защо толкова много илдирийци идват тук.

С помощта на паметителя Антон постави върху лицето си мазен жилав сребрист пласт. Вао’сх му показа как да нагласи пластичната мембрана върху устата си. Тъмни очила покриха очите му и той не виждаше почти нищо. Застанал пред люка, който извеждаше навън — „външния курорт“, както го наричаха маратанците, — Антон пое дълбоко дъх през мембраната.

Вратата се плъзна и го плисна златиста вълна от светлина и жега. Допреди миг очилата му се струваха непроницаеми, но сега примигна от яркия пейзаж, осеян с черни и пурпурни скали, светлокафяви пустини и блещукащи легла на пресъхнали езера.

Куполите зад гърба му сияеха като диамантени фасетки в златни полусфери, които отразяваха слънчевите лъчи обратно към небосвода. По балкони и платформи илдирийци в сребристи одежди си подхвърляха меки топки с цвят на мед.

— Чувствам се като мравка под лупа — каза Антон. Не можеше да си представи, че това е подходящо място за почивка. — Как издържате на това слънце?

— Нали е чудесно? — Двамата крачеха през ослепителния зной към дълбока димяща цепнатина върху повърхността на Марата. — Вероятно никога няма да проумея принципите ти на забавление, но си мисля, че ще ти е интересно да видиш каньоните. Дълбините им тънат във вечна сянка дори през най-ярките дни.

Двамата историци бяха станали изключително близки приятели. Различията между тях бяха повод за постоянно изумление, а много често и ги забавляваха. Незначителните на брой сходства — най-вече на биологично ниво — бяха твърде удивителни.

След първите контакти с древните заселнически кораби някои илдирийци се бяха запитали дали човешката раса не е загубено разклонение от собствения им галактически епос. Но когато илдирийските паметител и се бяха запознали със земната история, се бяха смаяли. Човешките стремления им се струваха безразборни и нецеленасочени. Историческите описания на различните нации имаха коренно различаващи се фабулни разклонения, смущаващо много безсмислени хроники за възхода и падението на абсолютно незначителни империи. Илдирийците имаха чувството, че хората са загубили връзката със собствената си история — човешката Сага.

Стръмна пътека отвеждаше надолу по скалистите склонове от ръба на каньона. От дълбините се издигаха облаци влага и въздушните течения ги завихряха във въртележката си.

Антон запухтя, щом се заспускаха по склона. Температурата си оставаше потискащо висока, а влагата сякаш проникваше през дихателния му филтър.

Покрити с броня ракообразни растения се подаваха от пукнатините. Прикрепените по стената молюски протягаха цветове като морски анемонии от кварц. Някои от цветчетата подрънкваха и се разтваряха като ветрила. Дребни като комарчета създания пърхаха из изпаренията и гладните цветове ги налапваха.

Вао’сх протегна ръка и тупна едно от цветята. То изщрака и се сви в телескопичното си стъбло, скривайки се в перлената си раковина.

— Наричаме ги ч’канхи — живи крепости. Когато падне нощ, затварят чувствителните си тъкани и заспиват зимен сън.

Антон се изненада от гъсталака бронирани анемонии в дълбочините. Твърдите цветя стигаха до раменете му и се полюшваха в зловещата тишина. Той се усмихна зад дихателната си маска.

— Не е ли удивително на какво са способни тези създания, за да оцелеят?

— Отчаянието много често води до изумителни видоизменения.

Когато най-после се върнаха в Прайм, срещнаха пет кликиски робота, които се прибираха от работните зони. Придвижваха се в пълен синхрон. Извърнаха геометричните си глави и червените им оптически сензори проблеснаха.

Антон си свали маската и се втренчи в бръмбароподобните роботи. Вао’сх се обади:

— Връщат се от нощна работа в Секда. Много кликиски роботи се трудят на обекта в тъмнината.

Антон свали очилата и избърса потното си лице.

— Докъде са стигнали с работата там?

— Илдирийските контролни екипи няма да могат да разберат, докато на работния обект не настъпи ден. Но според роботите основните куполни конструкции би трябвало да бъдат завършени преди края на следващия маратански дневен цикъл.