Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Но след като Дейвлин не се върна и не се случваше нищо зловещо, призрачните развалини отново започнаха да й се струват еднообразни. Не това си бе представяла, когато учреди търговската си компания, нае капитани и се снабди с пет отлични кораба.

Върна се на кораба. Мотаеше се из лагера, без да прави нищо. Разполагаше с припаси и достатъчно гориво, за да отлети, щом реши, но не можеше ей така да изостави Дейвлин. Ами ако наистина се върнеше през транспортала, пълен със смайващи открития и отговорите, от които се нуждаеше председателят Венцеслас, само за да разбере, че е заминала? Рлинда реши да изчака.

И чакаше.

Дейвлин бе направил избора си, достатъчно глупав, за да се натресе в такова трудно положение. Тя обаче нямаше никакво намерение да бърника извънземната машинария или да тръгне след него. Просто щеше да стои тук и да мисли какво би могла да направи. Но не беше от хората, които можеха да бездействат и да тънат в съзерцание, когато действително би могла да свърши нещо полезно.

Но какво толкова имаше за вършене на Рейндик Ко?

Изпитваше необичайно съжаление към себе си. Преди шест години, преди някой изобщо да бе чувал за хидроги, изобщо не би могла да предполага колко ниско ще падне. Изглеждаше невероятно, освен ако човек не вярва на всички тези празни приказки за „ударите на съдбата“. Първо пиратите на Ранд Соренгаард унищожиха „Големите надежди“, а след това повечето й кораби бяха реквизирани от Земните въоръжени сили. Остана й само „Любопитство“.

Може би трябваше да спре, за да намали загубите си. Никой нямаше да я притеснява… но и да й прави компания. Не особено привлекателна перспектива.

Качи се на „Любопитство“ и провери запасите. Повечето храни бяха не особено вкусни месни полуфабрикати, ценни по-скоро с хранителните, отколкото с вкусовите си качества. Започна да отваря пакети и да тършува из личните си запаси за черен шоколад и любимото си вино.

Разбърка някои от предпочитаните си специалитети със силни подправки. Комбинацията бе необичайна, но Рлинда реши да си угоди. Изля малко вино в соса за сочното агнешко. Юфка от прясно замесено тесто, намазани с масло гъби… и ронливи сладкиши с мед и орехи заедно с шоколад за десерт.

Постави отвън масичка, покрита с покривка, и един удобен стол. Наля си голяма чаша „Нова Португалия“. Щеше да разтреби бъркотията в кораба по-късно. Ако не възникнеше нещо неочаквано, разполагаше с безкрайно много време. Седна, затвори очи и вдъхна от вкусните аромати. Ако някой чудовищен хищник се спотайваше в сенките, нейните вкуснотии задължително биха го подмамили да се покаже.

Опита от всяко блюдо, включително сладкишите, и се похвали сама за кулинарните си умения. И започна да се храни с наслаждение.

— Бави се, колкото си щеш, Дейвлин — викна тя към пустия пейзаж. — Аз ще чакам тук.

Сръбна още вино, облегна се и загледа величествения пустинен залез.

Първото нещо, което направи, бе да установи къде се е озовал. За един миг бе преминал през кликиския транспортал, прекосявайки невъобразимо разстояние, и се бе оказал сред древни развалини под някакво пастелно небе с мътно слънце, мъждукащо на хоризонта като сляпо око.

Огледа се, за да направи спокойна и трезва преценка на ширналите се като вълни кликиски конструкции. Въздухът бе сух и разреден, но добър за дишане, какъвто бе случаят с повечето кликиски светове, за които бе чел. Трапецовидният каменен прозорец от тази страна на стената също изглеждаше недокосван и функциониращ.

Едно по едно. Това бе проблем, който трябваше да намери решение. Дейвлин обикаля из развалините около час. Може би Маргарет Коликос се бе озовала тук — макар че в рамката около транспортала на Рейндик Ко имаше стотици координатни плочки за избор. Ако наистина бе използвала извънземната система, Маргарет би могла да се окаже на всяка от планетите. Можеше да е къде ли не и може би все още бе жива.

Както сам той възнамеряваше да оцелее.

След известно време, когато тишината се спусна като похлупак отгоре му, Дейвлин извика:

— Хей!

Заслуша се в ехото на един свят, на който вероятно никога не бе прозвучавал човешки глас. Не получи отговор и извика още три пъти, след което реши да не привлича повече вниманието върху себе си.

Докато проучваше обстановката, не откри нито вода, нито нещо за ядене. Неравният пейзаж, кликиските могили, дори цветът на небето тормозеха съзнанието му. Опита се да си припомни материалите на Коликос, които бе прегледал, докато се подготвяше за проучването на Рейндик Ко.