Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Едва тогава колонистите осъзнаха, че Ян принципно е имал право, и ги хвана яд на собствената им неспособност да направят точната преценка, но като повечето хора не желаеха да си признаят недостатъците. И като гледаха неизменната усмивка на Ян, подозираха, че той им се подиграва и иска да им натякне: „Нали ви казвах“.

Вероятно щеше да постъпи по-добре, ако отделяше повече време и енергия за планиране на продукцията на гъби, но той беше широко скроена личност и го занимаваха крупните проблеми, а не подробностите.

И макар постоянно да се надяваше да съзре светлинката в дъното на тунела, твърде често изпадаше в абсолютна безизходица. Орли правеше какво ли не, за да го накара да е по-практичен…

По заповед на Ханзата Рлинда Кет прелиташе с „Любопитство“ от планета на планета, за да събира доброволци колонисти и да ги откарва на Рейндик Ко, най-близкия свят с транспортал. Там ги организираха в големи заселнически групи и ги разпращаха по кликиски светове, които се смятаха за подходящи за обитаване от хора.

Капитан Кет, едра добронамерена и вечно засмяна жена, бе стабилизирала атмосферното налягане в товарното отделение и го беше превърнала в приемна зала за колонистите. Корабът не беше проектиран за пътнически лайнер и разполагаше с малко удобства за толкова много хора, но полетът до Рейндик Ко не беше особено продължителен, а и самите пътници нямаха нищо против да са по-натясно за известно време.

Макар Ханзата да предоставяше само стандартните дажби от консервирани провизии, капитан Кет настояваше да организира, колкото й позволяваха възможностите, нещо като банкет за своите пътници. Беше качила почти петдесет души — няколко от Дремен, а останалите от Реджак и Уск.

— Кой знае каква храна ще намерите на онези кликиски светове! — каза тя и се усмихна на Орли. — Заслужавате поне една истинска вечеря, преди да ви стоваря на Рейндик Ко. Била съм там. Нищо особено.

— Освен че има кликиски транспортал — вметна Ян.

— Е, това си е така.

Въпросът на деня беше коя колонизаторска група или кой транспортален изследовател евентуално ще открие изчезналата Маргарет Коликос. Възрастната ксеноархеоложка беше изчезнала през каменния прозорец на Рейндик Ко, който щяха да използват и колонистите. Изглежда, ханзейските техници, които поддържаха съоръжението за прехвърляне, бяха организирали залагания.

Пътниците крещяха като обезумели. Орли вече ги беше чувала да се обзалагат — използваха кредитите на Ханзата или разменяха дребни задължения. Ян също се обзаложи за късмет — избира времето и света наслуки.

— Същият си като онези — каза му Орли, — които се обзалагат за откриването на изчезналия „Бъртън“ в Спиралния ръкав, татко. Шансът да спечелиш е малък.

— Шансът е малък — съгласи се Ян. — Но печалбата може да се окаже голяма.

„Ненаситно любопитство“ продължаваше полета си и скъсяваше все повече разстоянието до следващия етап от живота на Орли. Тя си взе одеялото и се сгуши до баща си, подпряла гръб на преградната стена. Капитан Кет намали осветлението в товарното отделение, за да могат всички да поспят, но много от колонистите бяха прекалено превъзбудени от нетърпение.

Ян заспа почти веднага, като безгрижно пеленаче. Орли остана будна, заслушана в равномерното му дишане, вторачена в металните стени. Не беше сигурна дали е възбудена, или притеснена.

Въпреки че трескавото оживление, изпълнило дневния сезон на Марата, му харесваше, Антон изпитваше истинска наслада от надвисналата нощна тишина — което пък беше съвсем непонятно за илдирийските му приятели.

Като момче често бродеше сам из проучваните от родителите му всевъзможни извънземни археологически разкопки. Маргарет и Луис се отнасяха с него като с възрастен. Изглежда, не знаеха как другояче да се държат. По цели вечери ги слушаше да обсъждат направените през деня открития. Опитваха се да тълкуват кликиската архитектура, разположението на помещенията и йероглифските текстове по стените. Понякога го разпитваха какво е правил през деня. В повечето случаи обаче той само ги слушаше, впечатлен от увлечението им по отдавна изчезналата извънземна култура…

В почти напълно опустелия куполен град Антон имаше своето илдирийско „семейство“. Макар да не увеличаваше тизма с присъствието си, беше наистина очарован от великия илдирийски епос.

Особено харесваше една история за някаква ексцентрична илдирийска художничка, фанатично отдадена на изкуството. Тъй като използваните от нея материали не я удовлетворявали, изрисувала всеки сантиметър от кожата си от темето на обръснатия си череп до петите си. Превърнала сама себе си в жива фреска със сюжети за герои от илдирийската история и хората идвали да разглеждат удивителното й тяло. Една сутрин обаче, след като вече била завършила великата си творба, художничката открила върху лицето си една малка бръчица и осъзнала, че с времето собствената й тленност ще унищожи нейния шедьовър.