Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Това са фероуите — промълви тя.

Вече ги беше виждала да се сражават в изгубената битка на Ансиър. Този път огнените създания и техните пламтящи съдове многократно превъзхождаха по численост сферите на хидрогите. Изскочилите сякаш от пъкъла кораби връхлитаха бойните кълба като експлодиращи слънца и разтрошаваха диамантените сфери.

Хидрогите моментално насочиха синкавите си светкавици срещу фероуите, сякаш забравили за незначителните бойни кораби на ЗВС. Екипажите замръзнаха, после се разнесоха неистови възторжени крясъци.

— Бързо! — изрева Тасия толкова гръмогласно, че чак се задави. — Отвлякоха вниманието им! Да се махаме от този ад!

Последва обаче още по-съкрушителна вълна от язерни взривове и разрушителни снаряди и Тасия заповяда на оръжейните офицери да спрат огъня.

— Ние сме като мишки между сражаващи се мамути! Трябва да се изтеглим от кръстосания огън. Няма смисъл да губим още кораби.

Пторо продължаваше да се разискря от дълбинните огнени вихри, фероуите продължаваха да връхлитат флотилията бойни кълба. Диамантените сфери и пламтящите елипсоиди се въртяха едни около други като планети в близки орбити. Ослепителни като слънчеви изригвания дъги се кръстосваха със синкави мълнии.

Корабите на ЗВС се оттегляха.

Няколко от елипсоидите на фероуите бяха почернели като изтляващи въглени от попаденията на хидрогите, но по-голямата част от диамантените сфери бяха на отломки и се носеха като сажди над погребалната клада на Пторо. Десетки, стотици огнени кълба се понесоха към напълващата звезда, като унищожиха по пътя си малкото останали хидроги.

— Виждате ли? Гадните типчета винаги си намират майстора — доволно измърмори Тасия.

И спря оттеглянето в периферията на системата Пторо, за да проследи грандиозната битка от безопасно разстояние.

Хидрогите нямаха никакъв шанс. След около час фероуите унищожиха и последната осеяна с шипове сфера.

На Тасия й се искаше лично да види сметката на няколко бойни кълба, но все пак беше доволна и само да наблюдава позорното поражение на враговете. Беше свършила своята работа, като бе взривила Пторо. Нейна беше заслугата новата звезда да гори хиляди години, преди да изтлее.

— В един момент беше доста страшничко, командващ — обади се Зизу. — Никога не съм вярвал особено в църквата, но признавам, че изредих всички молитви, които помня от детството си.

— Истинско чудо — отвърна Тасия. — Дължим на фероуите огромна благодарност. Те ни проправиха път да се изтеглим.

Но пламтящите кораби не отговориха на приветствията на ЗВС. След като унищожиха и последния си противник, огнените сфери се понесоха около разгарящата се Пторо и се гмурнаха с явно задоволство в пламъците, които лакомо поглъщаха газовата атмосфера на новото слънце.

Много звезди в целия Спирален ръкав бяха изтлели в титаничните сражения между хидрогите и фероуите. Може би, помисли си Тасия, Пторо беше малък реванш за всички угаснали слънца, които фероуите бяха изгубили.

За няколко седмици дългият залез на Марата най-после премина в половингодишна нощ. Антон Коликос щеше да остане тук през целия сезон на мрака, единственият човек на планетата заедно с шепа илдирийци. Очакваше с нетърпение уединението.

Но за малобройния екип, оставен да пази опустелия курортен град, това беше равнозначно на дългосрочна затворническа присъда.

Въпреки че лично отговаряше за този свят, губернаторът на Марата беше отлетял на Илдира за погребението на баща си и възкачването на Джора’х. Губернатор Авих изобщо не беше скрил факта, че няма да се върне преди изгрева на слънцето и пристигането на курортистите.

Антон се опитваше да ободрява своя приятел паметителя.

— Нека се възползваме от възможността, Вао’сх. Ако тези Оръдия на мрака са толкова зрелищни, колкото съм чувал, ще натрупаме цял нов репертоар от преживявания за разказване. Случва се само веднъж в годината, нали така?

Отначало възрастният илдирийски паметител прие с готовност задължението да поддържа духа на малобройния екип, но с приближаването на дългата нощ изпитваше все по-големи колебания. Антон възнамеряваше да запълни по-голямата част от следващата половин година със земни легенди.

Бучките по лицето на историка затрептяха в палитра от емоции. Престорено веселие? Примирение? Антон все още не можеше да отгатва всички отсенки и смислови нюанси на цветовете.