Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Добре, паметителю Антон, да вървим да видим Оръдията на мрака, както предлагаш.

Антон го последва към изходния люк на куполите на Марата Прайм. Отвън температурата вече беше спаднала близо до най-ниската точка на нощния сезон. Защитните им облекла, изработени по илдирийска термална технология, бяха тънки и гъвкави, но пазеха топлина.

Планетата се въртеше бавно, като вторачен във величието на блестящата звезда обожател. Вследствие на това в продължение на почти половин година Марата Прайм се къпеше в слънчева светлина, а през останалата част от годината тънеше в плътен мрак. Почти цялото й население я напускаше с бавния залез на слънцето.

След почти двувековното успешно развитие на Марата Прайм като курортен център на срещуположното полукълбо на планетата предстоеше откриването на идентичен разкошен град — Марата Секда. В момента строителен екип от кликиски роботи се трудеше под засилващата се дневна светлина на строителната площадка на Секда, за да довърши гигантския град. Докато тук падаше мрак, там настъпваше изгрев.

Двамата, облечени в защитни облекла, излязоха в сумрака навън. Въпреки че от смрачаващото се небе все още се изливаше бледа светлина, Вао’сх моментално включи закрепените върху рамената му осветители.

Преди да се качат на малкия транспортьор, който щеше да ги отведе до оръдията, чуха подвикването на един илдириец:

— Чакайте, искам да дойда с вас!

Беше свещеникът-философ Илюр’л, останал като съветник в състава на малобройния екип.

— Оръдията на мрака са изключителна гледка и винаги изпитвам… вдъхновение, когато ги съзерцавам.

Свещениците-философи имаха телепатични способности, благодарение на което можеха да се свързват с царството на Извора на светлината. Антон усещаше потиснатостта и мрачното настроение, в които изпадаха членовете на малобройния екип, и се надяваше, че Илюр’л ще може да бъде едновременно изповедник и психотерапевт на групичката илдирийци.

— Да, ела с нас. — В гласа на Вао’сх се долавяше нотка на страх заради прекаленото му отдалечаване от останалите. — Моля те.

— Не трябваше ли да попитаме и Мхас’к и Сил’к дали не искат да дойдат с нас? — попита Антон, преди да подкара транспортьора към сенчестия хоризонт. — Може би искат да се измъкнат за малко от земеделските си куполи.

Свещеникът-философ го изгледа и отвърна:

— Те имат работа.

Куполите на Прайм проблясваха като скъпоценни камъни зад гърба им — ярки фотони в надвисващия мрак. Три подобни на восъчни пити конструкции висяха като сателити в далечината и потрепваха в естествено зелените нюанси на силно осветените растения в тях.

Двамата земеделци отглеждаха култури, засадени в богато наторени лехи и хидропонни канали. Земеделците отглеждаха храна — това беше всичко, което знаеха и за което се грижеха. Антон, любопитен да разбере повече неща за илдирийските порядки, искаше да проумее начина на живот на фермерите и вродената им преданост на мага-император. Но винаги, когато се опитваше да ги заговори, и двамата мълчаха. Ако въобще проговаряха, стояха с приведени глави, без да откъсват очи от земята. Пръстите им шаваха пъргаво, опипваха листата и стъблата, проверяваха нивото на влагата. Изглежда, Мхас’к и Сил’к общуваха по-лесно с растенията, отколкото с хора.

Бяха толкова съвършена двойка, че напомняха на Антон за изчезналите му родители. Маргарет и Луис бяха като двете страни на една и съща монета. Работеха винаги заедно, споделяха едни и същи увлечения и интереси. Ех, да знаеше поне къде са…

— Представителите на повечето илдирийски видове — каза Вао’сх — не притежават любознателността, която изпитваш ти, паметителю Антон. Мхас’к и Сил’к трябва да се грижат за парниковите куполи и да отглеждат храна за нас. Това им доставя радост и удовлетворение. Те не изпитват необходимост да разглеждат забележителности.

Транспортьорът напредваше. Мракът ставаше все по-плътен. Илюр’л толкова засили вътрешното осветление, че Антон присви очи, за да вижда пътя отвън. Забеляза в далечината бели струи — приличаха на пара над високи кули на промишлен комплекс.

— Всяка година идвам да ги наблюдавам — каза Илюр’л.

На лицето на Вао’сх затрептя цяла симфония от цветове — той изразяваше с багри и отсенки всичко, което не беше в състояние да обясни с думи.

Антон спря транспортьора, за да може да наблюдава по-добре извивките на издигащите се нагоре като от чудноват чайник струи, и слезе. Земята леко трепереше от врящата под скалите вода.