Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Това не е хубаво — обади се БиБоб. — И не е случайно.

Рлинда зашари с пръсти по клавиатурата, но корабът беше достигнал максималната си скорост. След като дори дреднаутите на ЗВС и илдирийските бойни лайнери не можеха да се противопоставят на хидрогите, „Любопитство“ нямаше абсолютно никакъв шанс.

Зловещите диамантени сфери светкавично настигнаха и обкръжиха двата кораба, както бяха постъпили с вече ликвидираните фероуи. Рлинда преглътна мъчително. Извънземните кълба лумнаха като огромни планети. Дори не й хрумна да активира миниатюрните си оръжия.

— Някой да има бяло знаме? — попита тя.

Осеяните с шипове кълба проблясваха ослепително, без да помръдват. Рлинда се запита какво още чакат. Тя и пътниците й, както и тези на борда на „Сляпа вяра“, бяха обречени.

А после, с характерната за тях непонятност, хидрогите се отдалечиха с огромна скорост, сякаш реагираха на доловен единствено от тях сигнал. Рлинда трепереше неудържимо.

— Какво стана, по дяволите? — обади се БиБоб.

Тя само тръсна глава и пое дълбоко въздух, неспособна да промълви нито дума. Накрая изпъшка:

— Приключих с тази система… и с почивката.

Някои места бяха така задръстени от рухнали мъртви дървета, че бяха непроходими дори за тежките скитнически машини. Но тъкмо най-непроходимите задръствания най-силно привличаха Сели.

Какво криеше там гората?

Тя се промъкваше през преплетените гъсталаци, любопитна да проникне в тези защитени острови от рухнали дървета, които й приличаха на съзнателни укрития. Сега, изправена пред едно от тях, Сели оглеждаше плътно струпаните стволове и натрошени клони. Дали във вихъра на яростното нападение световната гора не беше събрала на едно място обречените дървета, за да издигнат тези защитни куполи, укривайки нещо жизненоважно?

А и би ли трябвало да я учудва това? Със собствените си очи беше видяла стремителното възраждане на гората, когато тя беше използвала съхранената си енергия, за да възстановява зелената си маса със скоростта, с която я опустошаваха хидрогите. Чудото беше продължило съвсем кратко — изумително, пищно и зрелищно — но подсказваше уникалната мощ и величие на световната гора. Сели не виждаше причини да не открие и други подобни чудеса.

Обладана от любопитство, тя продължи да се промъква през гъсталака. Възлестите клони се протягаха като остри нокти, сякаш заплашваха неканени гости. Изсъхналите листа провисваха като сплъстени кичури и препречваха пътя й, но Сели не усещаше никаква заплаха. Не беше зелена жрица и не усещаше дърветата, но въпреки това Терок беше нейният роден дом. Дори тези ранени и агонизиращи дървета би трябвало да долавят, че не иска да им направи нищо лошо.

Беше слаба и гъвкава и се промъкваше през теснини, недостъпни нито за машина, нито за широкоплещест мъж като Солимар.

Отместваше клоните от пътя си, без да обръща внимание на постоянните одрасквания. Някои по-тънки вейки се натрошаваха на въгленчета от докосването й, други бяха учудващо жилави и еластични. Долови уханието на свежа влага — доказателство, че части от гората са се предпазили от изпепеляване и премръзване.

Това потайно кътче беше неподозирано жизнено, сякаш отново възстановяваше енергиите си след изтощителното опустошение. Сякаш беше попаднала на тайнствено, магическо място…

Сели обичаше да подслушва тайно историите, които зелените жреци разказваха на световната гора. Спомни си приказката за Спящата красавица и нейния омагьосан замък, защитен от непроницаема стена от трънливи растения.

Промъкна се още по-навътре и с изумление забеляза, че клоните помръдват и шават. Движеха се сами, отстраняваха се от пътя й, за да улеснят придвижването й и да я пропуснат по-навътре.

Отначало си помисли, че си въобразява, но като се поогледа, забеляза, че вейките прошумоляват и се извиват, че я насочват по нещо като пътека. Усмихна се и забърза нататък; питаше се къде ли иска да я отведе листакът.

— Какво криеш тук?

Пристъпваше все по-близо до сърцевината на гъсталака.

Слънчевите лъчи проникваха едва-едва през плътно преплетените над главата й клони, но тя продължаваше да се промъква уверено напред.

Най-накрая стигна до центъра на извисилите се като купол сплетени клони. Под купола се простираше сенчеста ливада, където по-рано прехвърчаха кондорови мухи и растяха огромни цветя.

А насред ливадата бе израсло дърво. Беше високо колкото нея и беше прекалено дебело и възлесто за фиданка. Възправяше се като обелиск, като тотем или светилище, създадено от самите дървета от почвата на Терок.