Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Роб приклекна. Униформата му не приличаше на нищо след безбройните седмици без възможност да я изпере или дори да я почисти. Хидрогите им осигуряваха вода и някакви лепкави блокчета „храна“, а по някакъв начин отходните им продукти изчезваха, но очевидно съществата от течен метал не бяха в състояние да схванат човешките нужди за къпане и чисти дрехи. Полупрозрачното помещение, в което ги държаха, вонеше, но от известно време Роб бе престанал да обръща внимание на миризмата.

Макар да нямаше почти никаква надежда, че някога ще могат да излязат навън, още повече да открият начин да напуснат дълбините на газовата планета, пленниците се придържаха към необявена заповед за оцеляване. Но разполагаха с нищожни средства и още по-малко информация. Някои се бяха поддали на отчаянието и дори се бяха опитали да измислят начин да се самоубият, но Роб нямаше никакво намерение да се пречупва. И не позволяваше и на останалите да униват. Не смееше да признае, дори в най-съкровените си мисли, че шансовете им да оцелеят са неизчислимо малки.

Тъй като упражненията не бяха достатъчни, за да запълнят времето им, Роб и другарите му по нещастие си разказваха истории от живота си. Вече се познаваха толкова добре, сякаш бяха израснали заедно. Някои страдаха по изгубените си близки и роднини, други съжаляваха за сторените злини на свои познати.

Роб вече им бе разказал за страхотната атака на ЗВС срещу хидрогите при пръстените на Оскивъл и за това как се бе спуснал с бронирана капсула в опит да установи дипломатически контакт, но хидрогите го бяха пленили. После бяха дошли взривовете… а нататък не помнеше нищо.

Но най-често говореше за Тасия Тамблин. Разбира се, тя сигурно го смяташе за мъртъв, Тасия беше кораво момиче и едва ли би повярвала на глупави приказки. Всички тук тъгуваха по сходен начин за своите любими.

Зад прозрачните стени над чудноватия геометричен метрополис като повлекла на мъгла се носеха разноцветни химикали и полимерни мъгли. Аморфните, подобни на живак хидроги се търкаляха като капки разтопен метал и изпълняваха неразбираемите си задачи. Една от пленничките, Анджея Телтон, подсвирна, за да предупреди всички: трима хидроги се приближаваха към овалната стена на килията.

— Това не е на добре — отбеляза Гомес.

Роб нямаше какво да му възрази.

Хидрогите рядко общуваха с тях и го правеха само чрез отривисти команди. Никой от пленниците не беше в състояние да разбере какво всъщност искат.

Зад извитата стена трите зловещи същества спряха и приеха идентична форма, която бяха копирали от своите жертви — заприличаха на скитници миньори. Двама носеха половините на прозрачна черупка с размерите на ковчег. Беше празна.

Съществата се долепиха до стената и бавно се притиснаха към нея, просмукаха се през мембраната. Пленниците се отдръпнаха към другия край на помещението, но в тясното пространство нямаше къде да избягат.

Хидрогите избраха напосоки един от тях — и жертвата се оказа не друг, а Чарлз Гомес. Тримата пристъпиха към него, вдигнали пред себе си отворените половини на черупката. Третият хидрог даде знак на останалите пленници да се отдръпнат. Гомес опита да побегне, но нямаше накъде. Хидрогите го притиснаха към стената като ловци, въоръжени с мрежа.

— Какво правите? — извика Роб. — Какво искате от него? Какво искате от нас?

Хидрогите продължиха работата си, без да отвърнат, сякаш дори най-обикновеното общуване беше под техните нужди.

Роб се хвърли към тях.

— Оставете го на мира! Пуснете ни! — Скочи към третия хидрог и стовари юмрук върху аморфното му тяло. Ръката му потъна в подобната на живак материя. Почувствал неочакван студ, Роб ахна, олюля се и измъкна ръката си от тялото на хидрога. Пронизваше го болка, не можеше да размърда пръсти. Кожата на ръката му изглеждаше съсухрена и напукана, сякаш е била подложена на необичайно ниска температура. Той рухна на пода и притисна ръката си към гърдите си.

Двете половини на раковината се долепиха и Чарлз Гомес се озова затворен вътре, като мумия в саркофаг. Крещеше и блъскаше по стените на черупката, но не се чуваше нищо.

Хидрогите отнесоха контейнера до стената и плавно се просмукаха навън. Мембраната заблещука, после бързо се втвърди, без херметичността да се наруши. Роб — продължаваше да притиска пострадалата си ръка към гърдите си — се приближи до прозрачната стена.

Отвън други хидроги бяха дотътрили доста по-обемист предмет, който явно не бе дело на хидрогската технология. Лицето на Роб светна.