Кевин Андерсън: Разпръснати слънца

Изправен пред смълчания трапецоид, използван някога от древната раса за междупланетни пътешествия, ДД отново прегледа спомените си за последните мигове на Рейндик Ко в компанията на Маргарет и Луис. Записите му бяха безпогрешни и докато сравняваше двете изображения, той отбеляза мислено различията в координатните символи.

В тези последни минути, когато ДД не бе успял да защити любимите си господари от кликиските роботи убийци, Луис бе успял да задейства портала. И беше изпратил Маргарет през него — в неизвестността. Роботите бяха убили Луис, преди той да смогне да я последва, но ДД знаеше, че Маргарет е някъде… там. Може би дори още жива. Въпросът бе — къде?

Компито стоеше замислено пред исполинската каменна врата, потънало в разсъждения и сложни изчисления. Отначало подложи на анализ цялата система координационни символи. След това зареди картата си с координати от Рейндик Ко, включително снимките на сходен каменен прозорец в други кликиски руини. Опитваше се да възстанови изображението на онзи символ, на който се бе спрял тогава Луис.

Въпреки че се намираше на съвсем друго място, ДД най-сетне успя да открие търсения знак.

Не смяташе да се колебае, защото вече бе решил какво трябва да направи. До един-два дни кликиските роботи щяха да започнат зловещия си поход през Спиралния ръкав. Нямаше никакво време за губене.

Сирикс го бе дарил със свободна воля и сега ДД възнамеряваше да се възползва от това. В решението си се уповаваше на желанията си да постигне нещо по-добро. Кликиските роботи никога не биха предположили, че смята да ги напусне — точно сега, когато го бяха дарили със свободата.

Но това, което ДД искаше повече от всичко, бе да се върне там, където се чувстваше в безопасност. Ето защо заложи на свободата на волята си и реши да избяга. Освен това вече бе открил търсения знак.

И щом транспорталът засия и каменната му повърхност стана пропусклива, ДД пристъпи в пространството, без да поглежда назад.

От другата страна го очакваше чужд непознат свят. Приятелското компи се озова в страна на непонятни пейзажи и загадки. Околността изглеждаше подложена на ужасни атмосферни влияния и същевременно култивирана от разумна ръка. Виждаха се сгради — силуетите им не напомняха с нищо човешката архитектура. Дебели кули, подсилени да издържат на невероятни по мощ бури. Въздухът бе тежък и влажен — толкова влажен, че според ДД тук хората щяха да дишат трудно. Освен това установи голяма концентрация от ароматни молекули и органични естери, толкова сложни и разнообразни, че наподобяваха симфония — или език? — от феромони, ухания, мириси и парфюми.

Какофония от отчетливи музикални тонове, мелодии и стържещи звуци ехтеше из въздуха. Този екзотичен свят бе истинска бъркотия от музика, звънтене, подсвирквания и чуруликане.

ДД се отдалечи от транспортала; озърташе се предпазливо.

Цветовете на небето изглеждаха сбъркани, а влагата във въздуха сякаш не бе дело на природата. Не знаеше как хората биха преценили подобно място.

— Ехей! Има ли някой? — провикна се със синтезиран глас.

Излъчи сигнал на всички радиочестоти, макар че се опасяваше да не бъде засечен от кликиски роботи, ако ги има и на тази планета.

Маргарет Коликос бе успяла да се спаси от роботите с прехвърлянето си тук. Но дали не се бе натъкнала на още по-голяма заплаха?

ДД продължи да крачи напред, любопитен и предпазлив, да изучава този нов свят и да събира информация. Ако това място беше заселено, някой би трябвало да наблюдава трапецовидния транспортал. Приятелското компи пак се огледа напрегнато.

След няколко часа на този странен свят най-сетне откри някого — нещо, — което да му помогне. А малко след това — и Маргарет Коликос.

Изправена пред ДД след толкова много години, тя го гледаше с измъчени очи. Беше оцеляла, но се бе променила почти до неузнаваемост — и въпреки това го позна. На изтерзаното й лице се изписа радост.

— ДД! — извика тя. — О, да знаеш само какви неща видях!

Хидрогите отново бяха съкрушени и небето на Терок — очистено от заплахата. Сели имаше чувството, че ако протегне ръце, ще литне сред облаците. Искаше да празнува победата заедно със Солимар.

След битката Кото Окая се превърна в център на вниманието и благодарността на терокците — но нямаше търпение да се върне на Оскивъл и да продължи изследванията си върху намерения хидрогски кораб.

Благодарение на неговите резонаторни „звънци“ хората вече разполагаха с ефикасно оръжие срещу доскоро несъкрушимите бойни кълба. Въпреки разпръсването на клановете скитниците щяха да разпространят новината бързо. Ето защо Кото и спътниците му отпътуваха веднага, без дори да губят време да се сбогуват…