Кевин Андерсън: Време на огън и мрак

— Трябва да оживее, Нико. — Джес стоеше отстрани със свити юмруци, чувстваше се ужасно изолиран. Дори не можеше да я докосне! — Тя е… Говорителката на скитниците. — И двамата знаеха, че този аргумент е твърде незначителен на фона на любовта, която изпитваше към нея.

Венталите се обадиха в съзнанието му.

„Жената ще умре скоро“.

Джес се ядоса от спокойствието, с което го заявяваха.

— Спасете я.

„Някои неща не могат да бъдат променени“.

— А някои могат. — Гласът му избумтя в стените на „Водолей“ и Нико подскочи. — Ще й дам да пие венталска вода! Тогава ще навлезете в тъканите й и ще й помогнете.

„Простият контакт с венталска вода няма да я измени, както променихме теб. Това трябва да е съзнателен акт от наша страна“.

— Направете го. Нямате представа колко значи тя за мен.

„Знаем какво значи тя за теб. И разбираме“.

— Тогава защо отказвате да ми помогнете? Спасихте мен, защо не спасите и нея? — Той дължеше всичко на венталите, но точно в този момент беше готов да ги намрази.

„Твоето спасяване беше необходимо. Без теб нямаше да се завърнем. Но тази жена не е от значение за нас“.

— Значи венталите са пълни егоисти? Тя е от значение за мен. Щом отказвате, да спасите Ческа, как мога да ви се доверя? Може би сте също толкова зли, колкото хидрогите, но сте по-хитри. — Досега въобще не му бе хрумвала подобна мисъл.

„Знаеш, че това не е вярно, Джес Тамблин“.

— Знам, че Ческа ще умре, а съюзниците ми отказват да я спасят — извика той отчаяно.

Нико продължаваше да се суети над говорителката в напразни опити да й помогне.

— Нима е по-различно от свързването на зелените жреци и световните дървета? Те нямат проблеми да го правят, когато си искат. Нима венталите не са подобни?

„Ние не се свързваме по същия начин като верданите и жреците. Световните дървета са пасивни и тяхната връзка е симбиотична. Венталите са течни, неконтролируеми и лесно се покваряват. Егоистичните действия водят до лоши последици. Когато те променихме, се променихме и ние. Понякога това може да доведе до изкривяване. Нямаш представа каква разрушителна мощ притежава един покварен вентал. Рискът е твърде голям“.

— Какъв риск? — настоя Джес Пред очите му беше единствено Ческа.

„Виж как се промени ти самият. Знаеш колко много изгуби“.

— Това няма да има значение, ако изгубя нея. — Внезапно му хрумна нещо. — Ако я спасите, както спасихте и мен, вече няма да съм самотен. Ще сме двама.

Последва продължителна пауза.

„Не можем да я трансформираме просто така. Трябва сама да го пожелае, както и ние“.

Джес видя в съзнанието си образа на океанската планета, на която първоначално бе доставил венталите.

„Това е най-близкият ни свят. Отиди в главния океан. Там ще решим съдбата й“.

Възкресената Карла Тамблин помръдна в огромните пещери на Плумас. Нечовешките й очи искряха с някаква странна енергия. Косата й се развяваше и пращеше, освободена от леда, който я бе сковал.

— Е, такова нещо не се вижда всеки ден — заяви Рлинда Кет с малко попресилен хумор. Не беше сигурна дали да се смее, или да пищи, но определено искаше да побегне. Скитниците също не знаеха какво да направят.

При пробуждането си жената беше причинила смъртта на Ендрю Тамблин. Карла направи още една крачка и остави горещ отпечатък в леда. Тялото й беше заредено с невероятно мощна енергия и сякаш всеки момент щеше да избухне.

Рлинда бутна БиБоб, който продължаваше да зяпа случващото се с детско удивление.

— Предлагам да се махнем от пътя й.

— Май не беше добра идея да идваме тук.

— Нима предпочиташ военния съд и смъртната присъда на Земята?

— Тук алтернативата не е много по-добра. Откакто избягахме, всичко върви накриво. Дейвлин е мъртъв, унищожиха „Сляпа вяра“ и бяхме отвлечени от тези откачени скитници. И все едно това не е достатъчно — той стисна главата си с ръце, — сега това чудовище ще ни избие всичките.

— Принципно бих ти сритала задника, задето си такова мрънкало, но точно сега няма да споря с теб.

Карла тръгна бавно напред, без да обръща внимание на мъртвия. Ендрю се бе опитал да я освести, а тя го беше убила.

— Карла, какво направи? — извика Уин, взрян в тялото на брат си.

— Спри! Не заставай на пътя й! — предупреди го близнакът му Торин.

Карла продължи към сивите води на океана, без да им обръща внимание. Кейлъб и Уин се възползваха от възможността и издърпаха тялото на Ендрю настрани. Торин, най-емоционалният от братята, продължаваше да крещи: