Кевин Андерсън: Време на огън и мрак

Той излезе на мостика и огледа екипажа. Странната млада зелена жрица Клидия стоеше на мястото си, докосваше фиданката си и изглеждаше отнесена, както винаги. Беше само по шорти и широка риза, без никакви знаци за ранг, с многобройни татуировки по тялото. Въпреки че смяташе жреците за диваци, адмиралът беше доволен, че разполага със средство за комуникация, за разлика от повечето кораби на ЗВС.

На мостика бяха още: високият оръжеен офицер Ануар Зизу, който изглеждаше като издялан от дърво; един комуникационен офицер, непознат на Стромо; двама оператори на скенери и две бойни компита. Никой не забеляза появата му и Стромо прочисти шумно гърлото си. Младият навигационен офицер — Терен Мае, ако си спомняше правилно името й — се обърна и викна:

— Адмиралът!

Командир Ели Рамирес се завъртя на стола си.

— Приближаваме Кронха, сър.

— Това е рутинна операция. — Той се настани на командирския пост, освободен от Рамирес. — Прибираме спасителните капсули и се връщаме максимално бързо на Земята. Командването очаква с нетърпение доклада на „куфарите“.

— Ще е добре отново да летим с командир Тамблин, сър. Не ми беше много приятно да й отнема мантата.

— Тя изпълнява заповеди, командир Рамирес. Все пак е скитник и няма как да участва в настоящите ни операции. — Взря се в екраните, за да прекъсне разговора. В единия ъгъл се виждаше светлината от двойната звезда. — Това ли е Кронха 3?

Единият от операторите коригира филтрирането на светлината.

— Да, сър. Ще пристигнем след около час.

— Някакви спешни съобщения? Има ли сигнали от спасителните капсули?

— Още сме твърде далече, сър — каза Рамирес. — Предавателите им не са много мощни.

— Продължавайте. — Стромо се облегна назад. За известно време корабът продължи да лети спокойно и той усети, че задрямва. Потърка очите си и се насили да остане буден. Надяваше се, че не е успял да захърка.

— Все още няма сигнал — каза комуникационният офицер.

— В момента сканираме за останки и следи от двигатели — добави сензорният оператор.

Стромо сви вежди.

— Ако шестдесет разбивача са се сблъскали с няколко бойни кълба, би трябвало да има достатъчно следи. Не засичате ли остатъчна енергия или радиоактивност?

— Не, сър. Има съвсем лека реакция откъм облаците, но това са останките на разрушения комбайн. Разбиваните ги няма. Нито илдирийските кораби.

— Все трябва да има нещо. — Стромо се намръщи. — Ние сме само на ден зад тях.

Приближиха се до газовия гигант, но не откриха нито сигнали от спасителни капсули, нито следи и останки от експлозии.

— Продължаваме търсенето, докато не намерим някакви отговори. Шестдесет разбивача не могат да изчезнат просто така.

Бойните кълба на хидрогите изпълваха небето на Илдира и изглеждаха готови да унищожат Призматичния палат. Въпреки светлината от шестте оцелели слънца магът-император усещаше огромната сянка, надвиснала над покоите му.

Беше се завърнал в двореца и очакваше пратеника на хидрогите. Предстоеше му може би най-важният разговор в историята на Илдирийската империя. Никой маг-император досега не се бе изправял пред такава криза. Сега вековните планове и схеми му се струваха недостатъчни. Горчивото знание, че империята му е на път да се промени, го потрисаше дълбоко.

Дъщеря му Осира’х беше довела хидрогите, точно както бе поискал. А сега какво?

Трябваше да се изправи срещу противник, който с лекота унищожаваше слънца и почти бе изтребил няколко раси в Спиралния ръкав преди десетина хиляди години. Какво можеше да предложи на подобни същества?

„Сами си го навлякохме“.

Илдирийците и хидрогите бяха сключили нещо като пакт за ненападение с помощта на кликиските роботи. Но наскоро той беше нарушен по причини, които Джора’х не разбираше. Коварните роботи се бяха обърнали срещу Илдира — следваха някакви свои цели.

Но с Осира’х той нямаше нужда от други посредници. Тя беше мостът. Джора’х не беше напълно сигурен как дъщеря му бе успяла да принуди извънземните да дойдат. Тя беше излязла невредима от недрата на газовия гигант и бе предала кратко, но ужасяващо съобщение. „Искат да им помогнеш да унищожат хората. Ако не се съгласиш, няма да пощадят никого“. Все едно беше прерязала с кристален нож всичките му надежди.

В ярко осветената стая влетя куриер.

— Господарю, адар Зан’нх настоява да говори с вас! Неговата манипула очаква заповеди. Да открие ли огън срещу хидрогите?