Кевин Андерсън: Време на огън и мрак

Той се отправи към резиденцията на бившия губернатор. Пред вратата имаше двама стражи — Удру’х на практика бе затворник. Тази вечер хората и илдирийците щяха да се съберат. Даро’х не знаеше как да го нарече, дебат или процес. Удру’х щеше да говори в своя защита, човеците щяха да изложат своята болка, а губернаторът трябваше да съдейства за разрешаване на ситуацията. Такива бяха нарежданията на мага-император.

Удру’х — раните му още не бяха зараснали — каза направо:

— Тази вечер ще решат съдбата ми и чакането ще свърши. Може би хората ще се засрамят. Дали ще поискат сериозно наказание? — В очите му се виждаха призраците, причинени от прехвърлянето на спомените на Нира. Даро’х не беше сигурен дали чичо му иска прошка, или не.

— Ти си моят наставник. Ако се беше случило няколко години по-късно, аз щях да съм на твое място.

Удру’х сви рамене.

— Ще видим дали добрите ми намерения тежат повече от лошите спомени. Знам, че престъпленията трябва да бъдат наказани. По един или друг начин.

Неочаквано Даро’х почувства внезапна горещина. Въздухът беше станал страшно топъл. Стражите гледаха небето с тревога.

Три пламтящи елипсоида се спускаха към селището като комети.

— Фероуи! — възкликна Удру’х. — Какво търсят тук?

Даро’х не беше виждал фероуите от толкова близо. Не можеше да прецени дали са кораби, или живи същества. В битките с хидрогите бяха загинали хиляди фероуи. Но защо идваха на Добро? Какво искаха?

Пулсиращите топки се приближиха и заблестяха по-ярко. Губернаторът се боеше, че ще ослепее, но не можеше да откъсне поглед от тях. Те увиснаха над главите им и спряха. Удру’х подскочи, сякаш бе чул нещо.

Тизмът в Даро’х се нажежи, сякаш някой прогаряше мислите му. Усещаше как силните еластични духовни нишки се късат и стапят.

В съзнанието му прогърмя глас, който насмалко да му пръсне черепа, въпреки че дори не беше насочен към него.

— Удру’х, ти ме предаде. Заради теб изгубих всичко. Провалих се.

Бившият губернатор потрепери, сякаш главата му щеше да се пръсне. Гласът продължи ужасяващата си реч:

— Но сега съм по-силен. Вече не виждам Източника на светлина — аз съм Източникът на светлина.

Смаяният Даро’х позна гласа на лудия губернатор. В края на бунта си Руса’х беше отлетял с кораба си към слънцето на Хирилка. Нима беше жив и… в съюз с фероуите?

Удру’х поклати глава, очите му се напълниха със сълзи. Бумтенето през тизма продължи:

— Много фероуи загинаха. Сега ти ще се разпалиш в нов. Нека предателството ти те погълне.

И изведнъж лицето на Удру’х започна да свети, сякаш костите му горяха. От устата на бившия губернатор вместо писък излезе пушек. Плътта му се нажежи и той избухна в пламъци. Огънят излизаше от очите, устата и ушите му.

Даро’х стоеше и гледаше. Не можеше да избяга, не можеше дори да извика.

Пламъците изпепелиха Удру’х. Последното огънче се завъртя и полетя към най-близкото кълбо на фероуите.

От бившия губернатор не остана нищо, освен черно петно на земята и мирис на изгоряло. Даро’х усети някакво движение и вдигна очи.

От небето се спускаха още шест огнени кълба.

Беше ред на Орли да занесе храна в казармата на ЗВС до транспортала. Нямаше нищо лошо да се отнасят добре с петнадесетимата войници, които бяха останали на Ларо.

Скитниците, колонистите от Крена и първите заселници предпочитаха да ги възприемат като „защитници“, отколкото като охрана на затвор. Заради хаоса и неприятностите в галактиката всички щяха да останат тук. Дори войниците не можеха да се махнат. Бяха отрязани, докато останалата част от Спиралния ръкав отиваше по дяволите.

Колонистите бяха разбрали, че компитата са завладели голяма част от флота на ЗВС. Орли живееше в постоянен страх, че корабите могат да се появят изневиделица и да изпепелят всичко. Никой нямаше обяснение защо фероуите бяха минали оттук и бяха унищожили една патрулна ремора.

Ако се случеше нещо лошо, Ларо нямаше защита — само петнадесетимата войници. Така че колонистите се редуваха да ги хранят. Беше добре, че се разбираха.

Сега Орли и господин Стайнман се изкачваха по хълма.

— Краката ми са твърде уморени, за да катеря този път всеки ден — каза старият мъж.

Орли беше свикнала с мрънкането му.

— Не ходиш всеки ден. И ако беше сам на планета, както искаше, щеше да се налага да работиш повече, за да оцелееш. Къщата, в която живееш, е сто пъти по-добра от порутения заслон, който си бяхме построили.