Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Ти не истински! — извика тя през мембраната.

Джес се приближи. На лицето му се изписа истинска радост. Не можеше да сбърка усмивката му — тя предизвика безброй спомени от детството им. Хидрогите не бяха изобразявали никакви емоции, когато копираха Рос. Това беше нещо съвсем различно.

— Кой си ти, по дяволите? И какво искаш?

Гласът му премина през мембраната, усилен по някакъв необясним начин. Но си беше неговият.

— Дойдох да те спася, сестричке. Не ме ли позна?

Сарказмът й беше автоматичен.

— Чакай да видя, косата ти е пораснала малко… О, и бях забравила, че можеш да се разхождаш в смъртоносна околна среда само по риза и гащи!

— Остави го да ни спаси! — изкрещя Белинда. — Не ни пука кой е!

— На мен ми пука — изръмжа Тасия. — Хидрогите се гавриха достатъчно със семейството ми. — Погледна Джес през прозрачната стена и сърцето й трепна. В името на Пътеводната звезда, наистина приличаше на него! А и вече мразеше ужасно това място.

— Добре, да видим как ще ни измъкнеш.

— Наистина съм аз, Тасия, но както виждаш, съм променен. Тялото ми е наситено с енергията на венталите — същества също толкова мощни като хидрогите и фероуите. В момента те унищожават хидрогите из целия Спирален ръкав.

— Беше крайно време! — извика Кефа.

— Всеки, който се бие с дрогите, е мой приятел. — Роб я хвана за ръката. — Хайде, Тасия. Отдавна нямаме какво да губим.

Затворниците нямаха търпение да се махнат от клетката си. Единствено Кефа мрънкаше, че това може да е капан. Белинда избута Тасия, сякаш се готвеше да пробие стената с глава.

— Да оставим обясненията, за след като се измъкнем.

— Добре. Бездруго сме смъртници от момента, в който ни натикаха в тази странна зоологическа градина. Военнопленниците имат дълг да избягат. — Тасия погледна брат си, който стоеше навън без някакви видими помощни средства. — Как ще го направим?

— Венталите са смъртни врагове на хидрогите. Те промениха тялото ми, така че сега умея удивителни неща.

— Не думай! — засмя се Тасия.

— Довери ми се. — Усиленият му глас предизвикваше резонанс в клетката. — Вече не съм изцяло човек, но точно сега това е предимство.

Джес протегна ръце и затвори очи. Около него започна да се образува мъгла: той изсмукваше водата от атмосферата молекула по молекула. Накрая събра достатъчно енергия, за да оформи защитен балон. Приличаше на сапунен мехур. Венталският балон допря мембраната на затвора и двете повърхности се сляха. В стената се появи отвор.

— Преминавайте, аз ще го удържа — каза Джес. — Трябва да побързаме. Битката се развихря.

Тасия вече бе станала свидетел на достатъчно невъзможни ситуации. Една в повече не беше от значение. Сграбчи Белинда за рамото и я избута през отвора.

— Хайде! Нали искахте да се махнете оттук.

Нетърпеливият Кефа пристъпи напред.

Роб и Тасия помогнаха на останалите пленници и също се вмъкнаха в защитния мехур. Миришеше на озон. След дългия престой в клетката всяко вдишване беше невероятно приятно.

Тасия осъзна колко силно желае да се хвърли в прегръдките на брат си. За последно го беше видяла, когато бе прелетял край лунната база и бе изпратил кодирано съобщение до ЕА, че баща им е умрял. Но Джес я спря и я предупреди за смъртоносното си докосване.

— Обещавам, че ще ти се реванширам по друг начин, щом се измъкнем.

За пръв път след пленяването си Тасия видя надежда по лицата на останалите затворници. Балонът на Джес се отдели от клетката и започна да се издига над хидрогския град.

Питър се молеше председателят Венцеслас да е достатъчно зает с атаката и да ги остави да се измъкнат.

— Сигурен ли си, че можеш да летиш с това нещо, ОХ.

Беше му неприятно, че трябва да избяга в такъв момент и да изостави множество хора, които щяха да загинат, ако хидрогите пробиеха защитата. Но пък не неговите решения, а заповедите на Базил бяха довели до тази ситуация. Ако искаха човечеството да оцелее, не трябваше да разчитат повече на ирационалното управление на председателя. Кралят и кралицата бяха последният шанс на хората.

Учителското компи стоеше пред объркващите системи, които контролираха двигателите. Цветните панели бяха пълни с кристали и скъпоценни камъни, които продължаваха надолу в прозрачния полимер.

— Изследователският екип е събрал невероятно количество информация. Трябва да я усвоя цялата.

Естара беше изтощена, но нямаше къде да седне, така че се облегна на една от гладките стени.