Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

— Ами щом поставяте така въпроса, предполагам, че…

— Точно така, момчето ми — окуражи го Форд.

— Но тогава — продължиха боботенията — каква е алтернативата?

— Ами ето каква — каза Форд бодро, но бавно, — просто преставаш да го правиш! Заяви им — продължи той, — че повече няма да го правиш.

Чувстваше, че трябва да каже още нещо, но за щастие мозъкът на вогона все още продължаваше да асимилира казаното дотук.

— Хъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъмммммммммм — обади се вогонът, — хъм, според мен идеята ти не е чак толкова блестяща.

Форд изведнъж усети, че моментът му се изплъзва.

— Хей, чакай малко — каза той, — това е само началото, нали разбираш, има още много неща, за които не съм ти казал…

Но в този момент вогонът отново стегна хватката си и се залови за поставената му задача, която бе да ги завлече до херметическата камера. Няма що, беше страшно трогнат!

— Не, не. Мисля, че ако нямате нищо против — отвърна той, — по-добре е да ви натикам и двамата в камерата, защото след като се върна, ме очаква още малко крещене.

Форд Префект имаше много неща против.

— Виж какво… изслушай ме! — каза Форд, вече не толкова бавно и не толкова бодро.

— Хъххххггггггггннннннн… — каза Артър без ясно изразена интонация.

— Почакай малко — продължи да го убеждава Форд, — още не съм ти говорил за музиката, изкуството и за ред други неща! Арргггхх!

— Съпротивата е излишна — изрева вогонът и после добави: — Разбираш ли, ако си гледам добре работата, след време могат да ме повишат в старши крещящ офицер, а при положение, че вакантните места за служби, които не изискват да крещиш и да блъскаш хора, общо взето, са малко, мисля, че е по-добре да продължа да върша туй, което мога.

Вече бяха стигнали пред входа на херметическата камера — голям кръгъл стоманен люк, изключително здрав и тежък, вграден във вътрешната стена на кораба. Вогонът натисна едно копче и люкът плавно се отвори.

— Все пак благодаря за проявения интерес към мене. Довиждане — каза вогонът и ги метна през люка в малката камера зад него.

Артър остана да лежи на пода, като се бореше за глътка въздух. Форд пролази някак до затварящия се люк и без никаква полза го натисна с рамо.

— Ама чуй ме — извика той на вогона, — съществува един цял свят, за който ти нищо не знаеш… ето слушай, какво ще кажеш за това?

В отчаянието си се хвана за единственото произведение на изкуството, част от което можеше да изпълни по памет — изтананика първите тактове на Бетховеновата Пета симфония.

— ТА ТА ТА ТАМ! Нищо ли не трепва в тебе?

— Не — отвърна онзи, — абсолютно нищо. Но ще го повторя пред леля си.

Не е известно дали е казал нещо повече. Люкът се затвори докрай и повече нищо не се чуваше, като изключим далечното бучене на корабните двигатели.

Намираха се в лъскава до блясък цилиндрична камера, около шест фута в диаметър и десет фута дълга.

Форд се огледа, като едва си поемаше дъх.

— Стори ми се, че е момче с потенциални способности — каза той и се свлече по вдлъбнатата стена.

Артър продължаваше да лежи на вдлъбнатия под, където бе паднал. Изобщо не вдигна поглед. Просто си лежеше, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Сега вече влязохме в капана, нали?

— Да — каза Форд, — влязохме.

— А не можа ли да измислиш нещо? Доколкото си спомням, каза, че ще измислиш нещо. А може и да си измислил нещо, пък аз да не съм го забелязал.

— Разбира се, че измислих — изпъшка Форд.

Артър вдигна към него изпълнен с надежда поглед.

— Но за съжаление — продължи Форд, — за да го изпълним, трябваше да сме от другата страна на този херметически затворен люк.

И той срита люка, през който току-що бяха прелетели.

— Но иначе беше добра идея, нали?

— О, да, чудесна.

— И каква беше тя?

— Ами все още не бях обмислил всички подробности. Но има ли значение сега?

— Тогава… ъъъ… какво ще правим сега? — попита Артър.

— А, да. Ами след малко люкът срещу нас ще се отвори и ние ще изхвръкнем в открития космос и ще се задушим. Ако си поемеш дълбоко въздух, ще издържиш, разбира се, около трийсет секунди — каза Форд.

И като скръсти ръце зад гърба си, вдигна вежди и започна да си тананика една стара бетелгиуска бойна песен. В очите на Артър той изведнъж стана съвсем чужд.

— Значи това е краят — каза Артър. — Ще се умира.

— Да — каза Форд. — Освен ако… не! Чакай малко! — и изведнъж се хвърли към нещо, което беше извън полезрението на Артър.

— Какво е това копче? — извика той.