Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

Артър седеше, увесил език.

— А сега, землянчета… — изръмжа вогонът (не знаеше, че всъщност Форд Префект е родом от една малка планета някъде в околностите на Бетелгиус, но и да знаеше, нямаше много да се трогне) — ви предлагам един много лесен избор: или да загинете в космическия вакуум, или… — тук направи мело драматична пауза — или да ми кажете как ви се хареса моето стихотворение.

Отпусна се назад в огромното кожено, прилично на прилеп кресло и втренчи поглед в тях. Същата като преди усмивка се появи на лицето му.

Форд се бореше за глътка въздух. Въртеше пепеляв език из пресъхналата си уста и пъшкаше.

— Всъщност на мен много ми хареса — заяви Артър с ведър глас. Форд се обърна към него с ококорени очи. Ето това беше едно разрешение, за което чисто и просто не се бе сетил.

Едната вежда на вогона се вдигна от изненада и скри от погледа голяма част от носа му, в резултат на което се получи много красив израз.

— О, така ли — избръмча той силно изненадан.

— Ами да — каза Артър, — мисля, че, общо взето, метафизичната образност е наистина много въздействаща.

Форд не снемаше поглед от него, като бавно организираше мислите си около тази съвсем нова постановка. Щяха ли наистина да успеят да се измъкнат, ако продължаваха да лъжат тъй безочливо?

— Да, продължете — подкани го вогонът.

— О … и ъъъ … ритмичният строеж е много интересен — продължи Артър и това сякаш контрапунктира на … ъъъ … ъъъ … — и тук се обърка.

Форд веднага му се притече на помощ, налучквайки:

— … контрапунктира на сюрреализма на централната метафора, подчертаваща … ъъъ … — той също се заплете, но Артър вече беше готов.

— … хуманността на …

— ВОГОННОСТТА — изсъска му Форд.

— А, да, вогонността (пардон) на състрадателната душа на поета — Артър усещаше, че финалът наближава, — която съумява чрез посредничеството на архитектониката на поетическото произведение да сублимира това, да трансцендентира онова и да заживее в мир с фундаменталните дихотомии на нещо трето — гласът му се изви до тържествуващо кресчендо — и човек добива проникновена и ярка представа за … за … ъъъ … изведнъж се оказа, че не може да се сети за какво. Форд мигновено се намеси със съкрушителното:

— За всичко онова, за което се говори в стихотворението! — изрева той, а с ъгълчето на устата си добави: — Добре го измисли, Артър. Много добре.

Вогонът ги измери с поглед. За миг изпълнената му с горчилка расистка душа се трогна, но си каза: не — твърде малко, твърде късно. Гласът му промени тембъра си — сега звучеше тъй, сякаш котка дращеше с нокти по найлонова кесия.

— Значи искате да кажете, че пиша стихове, защото въпреки грубата си, отблъскваща и жестока външност желая да бъда обичан? — каза той. — Така ли? — добави след кратка пауза.

Форд се изсмя нервно.

— Ами мисля, че да — каза той, — но нали всички ние дълбоко в… ъъъ… нали знаете…

Вогонът се изправи.

— Грешите — каза той, — не познахте. Пиша стихове чисто и просто, за да откроя още по-ярко грубата си, отблъскваща и жестока външност. Но това е без значение. Тъй и тъй ще ви изхвърля от кораба. Стража! Отведете задържаните в херметическа камера номер три и ги изхвърлете навън.

— Какво! — извика Форд.

Един грамаден вогон пристъпи към тях и ги изтръгна от седалките с дебелите си като бутове ръце.

— Не можете да ни изхвърлите в космоса — изкрещя Форд, — ние се опитваме да напишем една книга!

— Съпротивата е излишна! — изрева вогонът в отговор. Това бе първата фраза, която той научи, след като постъпи във вогонската полиция.

Капитанът на вогоните ги изгледа с весело безразличие и след това им обърна гръб.

Артър се озърна с безумен поглед.

— Не искам да умирам сега! — изврещя той. — Още ме боли главата! А не ми се ще да се възнеса в царството небесно с главоболие, защото няма да имам настроение и няма да изпитам никакво удоволствие.

Вогонът сграбчи и двамата за вратовете и като се поклони почтително на гърба на своя капитан, ги повлече въпреки съпротивата им вън от мостика. Стоманената врата се затвори след тях и капитанът отново остана сам. Затананика нещо под нос и се унесе в мисли, като галеше нежно тетрадката със стиховете си.

— Хъмм — каза си той, — „контрапунктира със сюрреализма на централната метафора…“ — за миг се замисли над това, но после затвори тетрадката и се ухили зловещо.

— Смъртта е твърде леко наказание за тях — каза той.

Дългият, обшит със стомана коридор ехтеше от жалките опити за борба на двамата хуманоиди, стегнати здраво от каучукоподобните мищци на вогона.